Означава ли това, че Текери е мизантроп, както неведнъж е бил наричан? В романа си той сякаш лишава от смисъл всички човешки стремления и желания. Границата на неговия панаир изглежда толкова обширна, че включва човека изобщо. Зад многогласието на авторовите оценки и зад множествеността на гледната му точка трябва да търсим онези ориентири, които ще ни покажат обхвата на ироническото му отрицание и онези добродетели, социални и морално-етически, в името на които критикува. Тези опорни точки в „Панаир на суетата“ се откриват твърде трудно. Когато се присъединява към хора на „светската клюка“, за да нарече например Лорд Стейн „добронамерен“ или „щедър“, като изпраща малкия Родън в лицей, за да се отърве от него, гласът на Текери е много трудно различим от този, с който описва сълзите на Амелия след раздялата със сина й. А тези сълзи са искрени, както е искрено и съчувствието на автора към тях. И все пак, въпреки всички трудности, може да се твърди, че утвърждаващото начало в „Панаир на суетата“ се крие именно в такива ирационални и строго лични чувства, както и в самата възможност за морален избор, дадена чрез тях. Така се обяснява и странното прераждане на Лейди Джейн; от тяхната позиция може да получи отговор и въпросът за вината на Беки, Да се достигне до него обаче е твърде трудно, а същевременно в отговор като този проличава неспособността на Текери да предложи нещо повече от едно моралистично и етическо разрешение на социални проблеми.
Независимо от съблазнителните възможности, които избраният от Текери вид ирония предоставя на автора за изграждане на оригинален и неповторим творчески почерк, в него се крие и опасността да се превърне в инерция, в умишлено усложняване на връзката творец—читател. Жертва на тази опасност са късните произведения на писателя, чиято стойност е далече по-малка от тази на ранните. В „Панаир на суетата“ като първа романна творба на Текери, построена на принципите на иронията, тази опасност е избегната благодарение на сигурното овладяване на използуваните от автора художествени похвати. Доказателство за успеха му е, че романът звучи така, както Текери ни обещава в самото начало — меланхолично и дори тъжно. Със сериозното си отношение към отговорността си на творец-романист той ни убеждава в огромните възможности не само на своя талант, но и на избраната от него форма — възможности, доказани и от поколението английски писатели след него, и от развитието на романа до наши дни. Като се домогва до истини социални, исторически и психологически, Уилям Текери често ни казва и истината за самите нас, при това с художествена убедителност, сравнима с тази на Балзак или Толстой. А като прави това от позицията на искрен хуманист, той спечелва нашето доверие и превръща прочитането на романа в един дълбоко интимен акт, при който ние не само съпреживяваме, но и влагаме собственото ни отношение към света. Всеки такъв акт е творчески и е достатъчно мерило за величината на „Панаир на суетата“.