— След училище — каза той естествено; ала след като помълча и го изгледа така, сякаш искаше да каже: «Дотогава си направи завещанието или предай последното си желание на приятелите си.»
— Както обичаш — отвърна Добин. — Ти ще ми бъдеш секундант, Озбърн.
— Добре, щом искаш — отвърна малкият Озбърн; защото знаете, че баща му имаше собствен екипаж и той малко се срамуваше от защитника си.
Да, когато настана часът на битката, той едва се пресрамваше да подвиква: «Давай, Фигз» — и нито едно момче от целия лицей не повтори това подвикване през първите два-три рунда на тази бележита борба, в чието начало методичният Къф с презрителна усмивка на лице, подвижен и весел, сякаш беше на бал, стоварваше ударите си върху своя противник и на три пъти поваля този нещастен защитник. При всяко поваляне се чуваха одобрителни викове и всеки един от наблюдателите изпитваше силното желание да му се даде честта да подложи коляното си на победителя.
«Как ли ще ме напердашат, като се свърши» — мислеше си малкият Озбърн, вдигайки своя човек.
— Най-добре е да се предадеш — каза той на Добин. — Само ще ме напердаши, а ти знаеш, Фигз, че съм свикнал на това.
Но Фигз, чиито стави трепереха и чиито ноздри дъхаха яростно, се впусна в борбата за четвърти път.
Тъй като съвсем не знаеше как да възпре насочените срещу него удари, а освен това именно Къф беше нанесъл първия удар предишните три пъти, без да остави някаква възможност на противника си да го удари, Фигз реши сега да започне рунда с атака от своя страна. Понеже беше левак, той сложи в действие лявата си ръка и удари два пъти с всичка сила — веднъж по лявото око на мистър Къф и веднъж по прекрасния му римски нос.
За голямо учудване на зрителите този път Къф бе повален.
— Хубав удар, дявол да го вземе! — възкликна малкият Озбърн с вид на познавач, като потупа своя човек по гърба. — Удряй го с лява ръка, Фигз, моето момче.
През останалото време на битката лявата ръка на Фигз бе извънредно много заета, Къф биваше повалян всеки път. При шестия рунд почти толкова момчета се провикваха: «Карай, Фигз» — колкото и: «Карай, Къф.» При дванадесетия рунд Къф вече никакъв го нямаше, както се казва в такива случаи, и бе загубил не само самообладание, но и способността да напада и се отбранява. Фигз, от друга страна, бе спокоен като квакер. Лицето му бе съвсем бледо, очите му блестяха, широко отворени, а една голяма драскотина на дясната му буза изобилно кървеше и всичко това му придаваше страшен и свиреп вид, който, изглежда, събуди уплаха в душите на мнозина от зрителите. Но въпреки това неустрашимият му противник се приготви за тринадесети рунд.
Ако имах перото на Напие, бих могъл да опиша битката както подобава. Това бе последното нападение на гвардейците (или по-право, би било, тъй като битката при Ватерло още не бе станала) — това бе устремът на колоната на маршал Ней с десетте хиляди щръкнали байонета и двадесетте орли — това бяха крясъците на любителите на говеждо месо — британците, втурнали се стремглаво надолу по хълма да прегърнат врага в свирепа битка — с други думи, това бе Къф, впуснал се смело напред, обаче цял отмалял и замаян, докато Добин стовари обичайния си ляв удар върху носа на противника си и го повали на земята за последен път.
— Смятам, че това вече му е достатъчно — каза Фигз, когато противникът му падна на тревата като билярдна топка; и дори когато краят на борбата беше оповестен, мистър Реджинълд Къф не бе в състояние или пък не пожела да се изправи.
Тогава всички момчета извикаха «ура» за Добин така възторжено, че бихте го помислили за техен любимец през цялото време на битката. Виковете изкараха доктор Суиштейл от кабинета му, любопитен да узнае причината за тази олелия. Разбира се, той заплаши Фигз, че ще го напердаши здравата, но Къф, който по това време бе дошъл на себе си и измиваше раните си, се изправи и каза:
— Вината е моя, сър — не на Фигз — не на Добин. Биех едно малко момче и той ми даде да разбера.
С тази великодушна реч той не само спаси победителя си от побой, но и спечели обратно първенството си пред момчетата, което поради поражението си почти бе загубил.
Малкият Озбърн писа вкъщи на родителите си и им разправи цялата случка.
«Шугъркейн Хаус, Ричмънд,
март 18…
Мила мамо,
надявам се, че всички сте добре. Ще ти бъда много благодарен, ако ми изпратиш един кейк и пет шилинга. Тук имаше сражение между Къф и Добин. Къф, както знаете, беше побойникът на училището. Борбата трая тринадесет рунда и Добин победи. Така че сега Къф е на второ място. Борбата беше заради мен. Къф ме напердаши, задето му бях счупил едно шише с мляко, и Фигз се застъпи за мен. Наричаме го Фигз, защото баща му е бакалин — фирмата им е „Фигз и Ръдж“, Темс Стрийт, Сити — и смятам, че понеже той се би за мен, трябва да купувате чая и захарта от баща му. Къф си отива вкъщи всяка събота, но тази седмица не ще може, защото и двете му очи са насинени. Има си едно бяло пони, което идва да го вземе, а също и лакей в ливрея на бяла кобила. Бих желал и татко да ми вземе едно пони, и съм твой покорен син: