— Общинският съветник е много богат, нали? — каза лукаво Озбърн. — Не мислите ли, че една от сестрите би била добра партия за мен, госпожо?
— Ах, глупаво същество! Та коя ли би ви взела с това ваше жълто лице?
— Как моето лице жълто? Не казвайте това, преди да видите Добин. Той е прекарвал жълтеница три пъти: два пъти в Насау и веднъж в Сент Китс.
— Както и да е, вашето лице е достатъчно жълто за нас. Нали, Еми? — каза мисис Седли. При тези думи мис Амелия само се усмихна и поруменя. И като погледна към бледото и интересно лице на мистър Джордж Озбърн, както и към прекрасните му черни, къдрави, лъскави бакенбарди, на които самият той гледаше с не малко самодоволство, тя реши в своето мъничко сърчице, че в цялата армия на негово величество и дори в целия широк свят няма такова лице, нито пък такъв герой.
— Цветът на лицето на капитан Добин за мен няма никакво значение — каза тя, — нито пък тромавостта му. Много добре знаете, че той винаги ще ми се нрави — а основание за това нейно твърдение беше обстоятелството, че той бе приятел и защитник на Джордж.
— В цялата войска няма по-прекрасен човек — каза Озбърн, — нито пък по-добър офицер, макар, признавам, да не е Адонис. — И той погледна към огледалото с голяма наивност, като при това свое действие срещна погледа на мис Шарп, отправен зорко към него. Той се изчерви малко, а Ребека (хитра малка лисичка) си помисли: «Ah, mon beau Monsieur [6]! Разбрах те колко струваш.»
Същата вечер, когато Амелия влезе пъргаво в гостната в бяла муселинена рокля, готова за завоеванието във Воксхол, извила глас като чучулига и свежа като роза, един много висок и непохватен джентълмен с големи крака и ръце и с големи уши, изпъкващи на ниско остриганата му глава с черна коса, облечен в отвратителния военен мундир и подобната на цилиндър шапка от онова време, пристъпи напред да я посрещне и направи един от най-тромавите поклони, които човек може да си представи.
Бе не друг, а капитан Уилям Добин, от… пехотен на негово величество полк, завърнал се след жълтеницата в Западноиндийските острови, където военната участ бе захвърлила полка му, докато толкова много от смелите му другари жънеха успехи на полуострова.
На влизане той бе почукал така плахо и тихо, че дамите горе не бяха го чули, иначе, бъдете уверени, мис Амелия никога не би се осмелила да влезе в стаята с песен на уста. Но при това обстоятелство сладкият й мил гласец достигна право до сърцето на капитана и се настани там. Когато тя му подаде ръка, преди да я хване, той се спря и си помисли: «Я виж, възможно ли е — нима вие сте девойчето, което помня в розова рокличка тъй неотдавна — вечерта, когато съборих съда за пунш, точно след като ме бяха произвели? Вие ли сте малкото момиче, за което Джордж Озбърн каза, че ще се ожени? Какво цъфтящо младо създание сте и какво щастие има този мошеник!» Той си помисли всичко това, преди да вземе ръката на Амелия в своята, като остави шапката си да падне. Смятам, че от описания на предишната страница разговор прозорливият читател е могъл да схване историята му от времето, когато бе напуснал училище, до самия момент, когато имахме удоволствието да го видим отново. Добин, презираният бакалин, бе вече общински съветник — общинският съветник Добин бе полковник в градската милиция, която тогава пламтеше от желание да възпре френското нахлуване. Корпусът на полковник Добин, в който старият мистър Озбърн бе служил като незначителен фелдфебел, бе прегледан от владетеля и от Йоркския херцог и полковникът бе получил рицарско звание. Синът му постъпи в армията, а после младият Озбърн влезе в същия полк. Двамата служиха на Западноиндийските острови и в Канада. Полкът току-що се бе прибрал в отечеството и привързаността на Добин към Джордж Озбърн сега бе толкова гореща и силна, колкото и по времето, когато бяха ученици.
И тъй, тези симпатични хора сега седнаха да вечерят. Те разговаряха за война и слава, за Бонапарт и за лорд Уелингтън, както и за военния бюлетин. В онези бележити дни във всеки военен бюлетин се четеше за някоя победа и двамата храбри младежи копнееха да видят собствените си имена в славния списък, като проклинаха нещастната си участ да се числят към полк, който бе далеч от мястото, където можеше да се спечели слава. Мис Шарп се запали при този възбуден разговор, обаче на мис Седли просто й прилошаваше, докато го слушаше. Мистър Джоз разправи няколко от своите историйки за лов на тигри, довърши разказа за мис Кътлър и лекаря Ланс, поднесе на Ребека от всичко, което се намираше на масата, и самият той хапна и пи твърде много. После скочи с удивителна грация да отвори вратата на дамите, когато те се оттеглиха, и като се върна на масата, наля се с няколко чаши кларет, които изпи с нервна бързина.