Разбира се, мнението на мисис Седли беше, че синът й ще се унижи, ако се ожени за дъщерята на художник…
— Но, боже мой, госпожо! — възкликваше мисис Бленкинсоп. — Ние бяхме само бакалска дъщеря, когато се омъжихме за мистър С., който пък тогава беше чиновник при един борсов посредник, и, общо взето, нямахме дори петстотин фунта стерлинги, а ето че сега сме доста богатички.
Амелия напълно споделяше това мнение, към което малко по малко се присъедини и добродушната мисис Седли.
Мистър Седли беше неутрален.
— Нека Джоз се ожени, за която му е угодно — повтаряше той, — това не е моя работа. Тази девойка няма пари; но и мисис Седли нямаше. Изглежда ми умна и с приятен нрав, и твърде е възможно да го сложи в ред. По-добре тя, мила моя, отколкото някоя черна мисис Седли и цяла дузина махагонови внучета.
С други думи, всичко сякаш гледаше благосклонно на участта на Ребека. Когато отиваха да вечерят, тя взе под ръка Джоз, като че ли това се разбираше от само себе си; а седеше до него и в открития му екипаж (ех, и какво конте беше, като седеше спокоен, тържествен и караше конете!) и макар никой да не казваше и дума по въпроса за женитбата, за всички, изглежда, той беше съвсем ясен. Едничкото нещо, което тя желаеше, беше самото предложение и, ах, как чувствуваше сега Ребека нужда от майка! Една мила, нежна майка, която би наредила работата за десет минути и в кратък, деликатен, поверителен разговор би изтръгнала нужното признание от свенливите устни на младия момък!
Такова беше положението на нещата, когато екипажът прекосяваше Уестминстърския мост.
Компанията спря своевременно при кралските градини. Докато величественият Джоузеф слизаше от скърцащия екипаж, тълпата извика «ура» за дебелия джентълмен, който поруменя и изглеждаше грамаден и мощен, когато тръгна под ръка с Ребека. Джордж, разбира се, се погрижи за Амелия. Тя изглеждаше щастлива като розов храст под слънчеви лъчи.
— Виж какво, Добин — каза Джордж, — ти си добро момче; я се погрижи, моля ти се, за шаловете и другите неща. — Така че, докато той тръгна с мис Седли, честният Добин трябваше да се задоволи да даде ръка на шаловете и да плати входа на цялата компания.
Той вървеше скромно зад тях и нямаше никакво желание да им разваля удоволствието. За Ребека и Джоз не даваше пет пари, но за Амелия смяташе, че е достойна дори за блестящия Джордж Озбърн и като виждаше как тази красива девойка пристъпва напред и какво голямо удоволствие изпитва, той наблюдаваше наивната й радост с нещо като бащинско доволство. Може би чувствуваше, че му се иска да има на ръката си нещо друго, освен шал (хората се смееха, като виждаха този недодялан млад офицер с женски товар в ръце), обаче Уилям Добин нямаше склонност към себичните сметки и ако приятелят му беше истински щастлив, как можеше той да е недоволен? И истина е, че на ни едно от развлеченията, които градините предлагаха, нито на стоте хиляди допълнителни лампи, които винаги светваха; нито на музикантите с цилиндри, свирещи трепетни мелодии под позлатения свод в средата на парка; на певците, обайващи ушите както със сантиментални, така и с комични песни; на народните танци, представяни с много подскачане, потропване и смях; на сигнала, който оповестяваше, че мадам Саки ще политне към звездите с помощта на въже; на отшелника, който винаги седеше в осветената пещера; на тъмните алеи, тъй благоприятни за срещите на влюбените; на глинените халби с бира, разнасяни от прислужници в одърпани стари ливреи; на бляскащите ложи, в които щастливците пируваха и си въобразяваха, че ядат — пред тях имаше почти невидими парчета шунка — на ни едно от тези неща, нито дори на кроткия Симпсън, този тихичък усмихнат идиот, който и тогава господствуваше над цялото място, капитан Уилям Добин не обърна никакво вниманието.
Той носеше белия кашмирен шал на Амелия и се спря под позлатения свод да чуе как мадам Салман изпълни «Бородинската битка» (една дивашка кантата, насочена срещу корсиканския парвеню, който напоследък понасяше неуспехи в Русия). Докато се отдалечаваше, мистър Добин се опита да тананика мелодията и откри, че тананика песента, която Амелия Седли пееше на стълбата, когато слизаше за вечеря.
Той се изсмя сам на себе си, тъй като истината е, че пееше толкова добре, колкото бухал.
Трябва да се има пред вид, като нещо напълно понятно, че понеже нашите млади хора се бяха отделили на двойки, те си бяха обещали най-тържествено да бъдат заедно цялата вечер и се разделиха само десет минути след това. Компаниите във Воксхол винаги се разделят, но само за да се срещнат отново около масата, когато ще могат да разправят за случилите им се междувременно приключения.