А какви бяха приключенията на мистър Озбърн и Амелия? Това е тайна. Но бъдете сигурни в едно — те бяха напълно щастливи и коректни в поведението си; и тъй като през тези петнадесет години често имаха обичай да бъдат заедно, техният tête-à-tête не представляваше особена новост.
Когато обаче мис Ребека Шарп и нейният кавалер се загубиха в една отдалечена алея, в която имаше не по-малко от стотина подобни скитащи се двойки, те и двамата почувствуваха, че положението е крайно деликатно и критично и сега или никога е моментът, мислеше си мис Шарп, да се предизвика онова обяснение, което трептеше на устните на мистър Седли. Преди това отидоха да видят московската панорама, където един грубиян настъпи крака на мис Шарп и я принуди да падне с писък в ръцете на мистър Седли, и тази малка случка засили нежността и самоувереността на този джентълмен до такава степен, че той отново й разправи, най-малко за шести път, няколко от любимите си индийски историйки.
— Как бих желала да видя Индия! — каза мис Ребека.
— Наистина ли? — отвърна Джоузеф с просто убийствена нежност и безсъмнено щеше да последва този хитър въпрос с друг такъв, още по-нежен (тъй като пухтеше и се задъхваше твърде много и ръката на Ребека, която се намираше близо до сърцето му, усещаше трескавите удари на този негов орган), когато — о, колко досадно! — звънецът за пускането на ракетите удари, последва суетня и тичане и тези интересни влюбени се принудиха да се влеят в потока от хора.
Капитан Добин помисли да се присъедини към компанията за вечеря, тъй като, искрено казано, забавленията на Воксхол не му се сториха особено привлекателни — но той два пъти мина покрай сепарето, където събралите се вече двойки бяха заели места, и никой не му обърна внимание. Бяха сложени прибори за четирима. Двете двойки си бъбреха весело и Добин знаеше, че съвсем са го забравили и все едно, че изобщо го нямаше на този свят.
— Ще бъда само de trop — каза капитанът, като ги поглеждаше с известен копнеж. — По-добре да отида и да си поприказвам с отшелника — и той се отдалечи от шума на тълпата и тропота на банкета и се оттегли към тъмната алея, на чийто край се виждаше добре известната табела с надпис «Усамотение». За Добин това не представляваше голямо забавление. И наистина открил съм от собствен опит, че да бъде човек самичък във Воксхол, това е една от най-тъжните преживелици за самотния ерген.
В това време двете двойки бяха много щастливи в сепарето си, където се водеха най-приятни и интимни разговори. Джоз бе на върха на славата си, като даваше заповеди на келнерите с голяма величественост. Той направи салатата, и отпуши бутилката шампанско; и наряза пилетата; и изяде и изпи повечето от намиращите се на масата закуски и напитки. Най-после настоя да си поръчат пунш; всички си поръчваха пунш във Воксхол. «Келнер, пунш, моля.»
Съдът с пунш беше причината за цялата тази история. И защо не пуншът вместо нещо друго? Нима едно стъкло с циановодород не стана причина красивата Розамунда да се оттегли от света? Нима един съд с вино не стана причина за смъртта на Александър Велики? Или най-малкото доктор Ламприер казва така. По същия начин и този съд с пунш повлия върху съдбата на всички действуващи лица на нашия «роман без герой», който сега ви разправяме. Да, той повлия на живота им, въпреки че повечето от тях не вкусиха нито капка от него.
Младите дами не пиха; Озбърн не го обичаше; и в резултат на това Джоз, този дебел gourmand [8] изпи цялото съдържание на съда. А последицата от обстоятелството, че изпи всичкото питие, беше оживлението му, което отначало беше удивително, а после стана почти болезнено, защото той приказваше и се смееше толкова високо, че привлече десетки слушатели около сепарето, за голямо смущение на невинната компания вътре. Като предложи да изпее една песен (което той стори в тази горчиво-сантиментална гама, която е тъй характерна за господата, намиращи се в нетрезво състояние), той почти разгони насъбралата се публика около позлатения свод на музикантите и слушателите му го удостоиха с бурни аплодисменти.
— Браво, Дебеланко! — каза един. — Бис, бис, Даниел Ламберт! — провикна се друг. — Каква прекрасна фигура за въжеиграч — възкликна друг шегобиец, за неописуема тревога на дамите и за голяма ярост на мистър Озбърн.