— За бога, Джоз, нека да си вървим! — извика този джентълмен и младите девойки се изправиха.
— Почакай, скъпото ми миличко момиченце — провикна се Джоз, сега смел като лъв, и прегърна мис Ребека през кръста. Ребека се стресна, но не й бе възможно да си откопчи ръката. Смехът отвън се удвои. Джоз продължи да пие, да ухажва и да пее; и като намигаше на зрителите и размахваше грациозно чашата си, той ги подканваше да дойдат и разделят с него пунша.
Мистър Озбърн тъкмо се готвеше да изрита един джентълмен в ботуши, който пожела да се възползува от тази покана, и по всичко изглеждаше, че щеше да се случи нещо неприятно, когато за най-голямо щастие един джентълмен, на име Добин, който се разхождаше из алеите, сега пристъпи в сепарето.
— Махайте се, глупаци такива! — извика този джентълмен, като разблъска с раменете си голям брой от зрителите, които се разпръснаха пред цилиндъра и ядосания му вид, и той влезе твърде развълнуван в сепарето.
— Боже мой! Добин, къде беше? — каза Озбърн, като дръпна от ръката му белия кашмирен шал и обви с него Амелия. — Свърши нещо полезно и се погрижи за Джоз, докато отведа дамите до екипажа.
Джоз се готвеше да стане и да попречи на това, но само едно бутване с пръст от страна на Озбърн го запрати задъхан обратно на мястото му и лейтенантът можа да отведе благополучно дамите. Докато се отдалечаваха, Джоз им изпрати целувка и възкликна с хълцане:
— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! — Сетне сграбчи капитан Добин за ръката и като заплака, най-жаловито му довери тайната на любовта си. Призна му, че обича девойката, която току-що си бе отишла; положителен бе, че е съкрушил сърцето й със своето поведение; закле се, че ще се ожени за нея още на следното утро в черквата «Сент Джордж», Хъноувър Скуеър; щял да разбуди кентърбърийския епископ в Ламбет, да, непременно, и да го накара да се приготви. Като взе повод от тези му думи, Добин хитро го увеща да излязат от парка и да побързат към двореца Ламбет, а след като успяха да се измъкнат от портите, лесно натика Джоз Седли в един файтон, който го откара благополучно в квартирата му.
Джордж Озбърн заведе девойките в дома им и след като вратата се затвори след тях и той прекосяваше Ръсъл Скуеър, така се разсмя, че учуди нощния пазач. Амелия погледна твърде жално приятелката си, докато се качваха горе, целуна я и отиде да си легне без повече приказки.
«Утре непременно трябва да ми направи предложение — мислеше си Ребека. — Четири пъти ме нарече „съкровище на душата ми“ и ми стисна ръката в присъствие на Амелия. Утре непременно трябва да ми направи предложение.» Същото си мислеше и Амелия. И смея да кажа, тя си мислеше още за роклята, която щеше да носи като шаферка, за подаръците, които щеше да направи на скъпата си хубава снахица, за следващата церемония, в която самата тя би играла главна роля, и т.н. и т.н.
О, невежи млади създания! Колко малко ви е познато въздействието на пунша! Какво е опиянението, което той причинява вечер, сравнено със замайването на сутринта! Като мъж мога да потвърдя тази истина; не съществува на света друго главоболие, подобно на главоболието, причинено от воксхолския пунш. Дори и след двадесет години си спомням последиците на две чаши — две винени чаши! — да, само две, давам ви джентълменската си дума, а Джоузеф Седли, който страдаше от заболяване на черния дроб, бе погълнал най-малко цял литър от тази отвратителна течност.
Следното утро, когато Ребека си мислеше, че ще изгрее зората на щастливата й участ, завари Седли да пъшка сред такива страдания, които перото отказва да опише. Содата не беше още изнамерена. Слабата бира — бихте ли повярвали? — бе едничкото питие, с което нещастните джентълмени успокояваха треската след напиването от предната вечер. С това леко питие отпреде му завари Джордж Озбърн бившия административен началник на Богли Уола, стенещ на дивана в квартирата си. Добин бе вече в стаята и се грижеше добросърдечно за пациента си от предната вечер. Двамата офицери погледнаха към лежащия вакханал, хвърлиха си по един кос поглед и си размениха най-съчувствени усмивки. Дори лакеят на Седли, най-тържественият и коректен джентълмен в света, мълчалив и мрачен като собственик на погребално бюро, едва успяваше да сдържи усмивката си, когато погледнеше към нещастния си господар.
— Мистър Седли бе необикновено буен снощи, сър — прошепна той доверително на Озбърн, когато последният се изкачваше по стълбите. — Искаше да се сбие с файтонджията, сър. Капитанът бе принуден да го изкачи горе на ръце като някое малко дете. — Докато казваше това, по устните на мистър Бръш за миг трепна усмивка, но чертите му възприеха веднага обичайното си безмерно спокойствие, когато разтвори широко вратата на гостната и оповести: