— Мистър Хозбин.
— Как си, Седли? — започна този млад шегобиец, след като изгледа жертвата си. — Да не би някоя счупена кост? Долу има един файтонджия с посинено око и превързана глава, който се кълне, че щял да те даде под съд.
— Какво искаш да кажеш с това «под съд»? — запита Седли със слаб глас.
— Задето си го напердашил снощи — нали го направи, Добин? Нощният пазач казва, че никога не бил виждал човек да се срива така отведнъж като него. Питай Добин.
— Ти наистина се посборичка с файтонджията — каза капитан Добин, — хубав бой му дръпна.
— Ами онзи с белия жакет във Воксхол! Как се нахвърли Джоз върху му! И как пищяха жените! Бога ми, братче, просто драго ми ставаше, като те гледах. Мислех си, че вие цивилните нямате смелост; но аз никога няма да се препречвам на пътя ти, когато си пийнал, Джоз.
— Изглежда, страшен съм, когато се разгневя — възкликна Джоз от дивана и направи такава печална и смешна гримаса, че учтивостта на капитана не можа да издържи повече и той и Озбърн прихнаха в гръмък смях.
Озбърн се възползува безмилостно от положението. Той смяташе Джоз за безхарактерен страхливец. Разсъждаваше върху въпроса за очакваната женитба между Джоз и Ребека и не се радваше прекалено много, че един член на семейството, в което той, Джордж Озбърн, от… полк щял да се ожени, щял да направи един mesalliance [9] с някаква незначителна гувернантка, която искала да се издигне.
— Добре се нареди ти, клети човече! — каза Озбърн. — Просто беше ужасен! Знаеш ли, момко, че накара всички в парка да ти се смеят, макар и самият ти да плачеше. Каква сладникава сантименталност те бе обхванала, Джоз! Не си ли спомняш, че изпя една песен?
— Една какво? — запита Джоз.
— Една сантиментална песен и нарече Роза, Ребека — как й беше името? — нарече я съкровище на душата ти. — И този безмилостен млад човек грабна Добиновата ръка и отново представи цялата сцена за истински ужас на първоначалния й герой въпреки молбите на добродушния Добин да го пощади.
— Защо пък да го щадя? — отвърна Озбърн на укорите на приятеля си, когато напуснаха болния, оставяйки го на грижите на доктор Голъп. — Какво право има той да се държи покровителствено и да ни прави глупаци във Воксхол? Коя е тази малка ученичка, която го зяпа и го ухажва? Дявол да го вземе, семейството е достатъчно нискостоящо и без нея. Нямам нищо против гувернантките, но бих предпочел да имам за снаха една лейди. Аз съм либерален човек, обаче си имам гордост и знам какво е положението ми; нека и тя знае своето. Ще сложа този надут набоб на мястото му и няма да го оставя да се прави на по-голям глупак, отколкото е в действителност. Затова му казах да внимава — тя би могла да го подведе под отговорност.
— Ти вероятно знаеш по-добре — каза Добин, макар и в тона му да личеше съмнение. — Винаги си бил тори, а семейството ти е едно от най-старите в Англия. Но…
— Ела да видиш момичетата и сам да поухажваш мис Шарп — прекъсна лейтенантът приятеля си. Капитан Добин обаче отказа да придружи Озбърн при всекидневното му посещение на младите дами на Ръсъл Скуеър.
Докато вървеше надолу по Саутхамптън Роуд откъм Хобърн, Джордж се разсмя, когато видя на два различни прозореца в къщата на Седли две глави на пост.
Истината е, че мис Амелия гледаше от балкона на гостната към отсрещната страна на площада, където бе жилището на самия лейтенант; докато мис Шарп, от малката си спалня на втория етаж, очакваше появяването на едрата фигура на мистър Джоузеф.
— Сестра Ани е на наблюдателната кула — каза той на Амелия, — но никой няма да дойде — и като се засмя на шегата си, която му достави огромно удоволствие, той описа на мис Седли с най-комични изрази състоянието на брат й.
— Смятам, че е много жестоко от твоя страна да се надсмиваш, Джордж — каза тя с нещастно изражение. Но Джордж се смя още повече на жалния й вид, като продължаваше да смята шегата си за особено сполучлива. И когато мис Шарп слезе долу, той я подкачаше много оживено за въздействието на прелестите й върху дебелия джентълмен.
— О, мис Шарп! Ако можехте само да го видите тази сутрин как стенеше в своя халат на цветя и как се извиваше върху дивана; ако можехте само да го видите как изплезва езика си пред доктор Голъп!
— Да видя кого? — запита мис Шарп.
— Кого? О, кого? Капитан Добин, разбира се, към когото между другото снощи всички бяхме тъй внимателни.
— Бяхме много нелюбезни към него — каза Еми, като поруменя силно. — Аз — аз съвсем го бях забравила.