— Разбира се, че го беше забравила! — провикна се Озбърн и продължи да се смее. — Човек не може винаги да мисли за Добин. Нали така, мис Шарп?
— Само като прекатури чашата с виното на вечеря — каза мис Шарп високомерно, като тръсна глава, — само тогава обърнах внимание на съществуването му.
— Много добре, мис Шарп, ще му го кажа — отвърна Озбърн.
И докато говореше, мис Шарп почувствува към този млад офицер недоверие и ненавист, които той не съзна, че бе събудил. «Той, значи, ще ми се подиграва, така ли? — мислеше си Ребека. — Дали и пред Джоузеф ми се е подигравал? Дали не го е изплашил? Може би той няма и да дойде.» Мъгла мина пред очите й и сърцето й заби силно.
— Вие непрестанно се шегувате — каза тя, усмихвайки се най-невинно. — Нищо, подигравайте се, мистър Озбърн, мене няма кой да ме защищава. — И когато тя се отдалечи и Амелия го погледна укорително, Джордж Озбърн почувствува угризение, че е причинил ненужно огорчение на това беззащитно същество.
— Скъпа ми Амелия — каза той, — ти си много добра, много благородна и не познаваш света. Но аз го познавам. И твоята малка приятелка, мис Шарп, трябва да разбере къде й е мястото.
— Не мислиш ли, че Джоз ще…
— Честна дума, мила, не знам. Може да го стори, а може би и не. Не съм му господар. Знам само, че е много глупав и суетен човек и че снощи постави милото ми малко момиче в много болезнено и неловко положение. Съкровището на сърцето ми! — И той се разсмя отново, като стори това така заразително, че и Еми се разсмя.
През целия ден Джоз не се появи никакъв. Но Амелия не се страхуваше от това; тъй като тази малка хитруша бе изпратила прислужника, мистър Самбо, в квартирата на мистър Джоузеф да поиска една книга, която бе обещал, както и да го запита как се чувствува. Отговорът, изпратен чрез лакея на Джоз, мистър Бръш, беше, че господарят му е болен на легло и докторът току-що е бил при него. Сигурно ще дойде утре, мислеше си тя, но за нищо на света нямаше смелост да каже и думичка по въпроса на Ребека; а и самата тази девойка през цялата вечер след забавлението във Воксхол не направи никакъв намек за него.
Но на следния ден, когато двете девойки седяха на дивана, като даваха вид, че пишат писма или четат романи, в стаята влезе Самбо, приятно ухилен, както си имаше обичай, под мишница с някакъв пакет, а също и с една бележка на поднос.
— Бележка от мистър Джоз, мис — каза Самбо.
Как трепереше Амелия, докато я отваряше!
Ето и съдържанието й:
«Мила Амелия,
изпращам ти „Горският сирак“. Вчера бях твърде болен, за да дойда. Днес заминавам за Челтнъм. Моля ти се, извини ме, ако можеш, пред симпатичната мис Шарп за поведението ми във Воксхол и я помоли да ми прости и да забрави всяка дума, която може да съм изрекъл през време на възбудата си в онази фатална вечер. Веднага щом се пооправя, ще замина за няколко месеца за Шотландия, тъй като здравето ми е твърде разклатено.
Това бе смъртната присъда. Всичко беше свършено. Амелия не смееше да погледне към бледото лице и пламтящите очи на Ребека, а само пусна писмото в полата на приятелката си; сетне стана и се качи горе, където се наплака до насита.
Бленкинсоп, икономката, отиде при нея да я утеши и Амелия плака доверчиво на рамото й, като се облекчи твърде много.
— Не го приемайте тъй тъжно, госпожице. Не исках да ви кажа, но никой от нас не я харесваше, освен в началото. Видях я със собствените си очи как чете писмата на майка ви. Пинър каза, че все току бъркала в кутията ви за украшения, в чекмеджетата ви, както и в чекмеджетата на другите, и е уверена, че е сложила бялата ви панделка в куфара си.
— Аз й я дадох, аз й я дадох — каза Амелия.
Но това не промени мнението на мисис Бленкинсоп за мис Шарп.
— Никак не им вярвам на тези гувернантки, Пинър — каза тя на камериерката. — Важничат и се големеят като дами, е пък заплатата им не е по-голяма от твоята или моята.
За всички в къщата, освен за клетата Амелия, сега стана ясно, че Ребека трябва да си отиде, и както господари, така и прислуга (пак само с едно изключение) бяха съгласни, че това трябва да стане колкото е възможно по-скоро. Нашето добро дете претърси всичките си чекмеджета, скринове, чанти и кутии — прегледа всичките си рокли, ешарпове, парчета плат, дантели, копринени чорапи и дреболии, — като избираше това и онова, за да приготви един вързоп за Ребека. Отиде при баща си, този щедър британски търговец, който й бе обещал, че ще й даде толкова гвинеи, колкото са годините й, и замоли стария джентълмен да даде парите на Ребека, която сигурно имала нужда от тях, докато на самата нея не й липсвало нищо.