Глава VIII
Тайно и поверително
«Мис Ребека Шарп до мис Амелия Седли
Ръсъл Скуеър, Лондон
Моя най-скъпа, сладка Амелия,
С каква смесица от радост и мъка вземам перото да пиша на скъпата си приятелка! О, каква разлика между днес и вчера! Сега съм без приятели и сама; вчера бях у дома, в сладката близост на една сестрица, която винаги, винаги ще обичам!
Няма да ти разправям в какви сълзи и в каква мъка прекарах фаталната нощ, през която бях разделена от теб. Във вторник ти си отишла да се веселиш и да бъдеш щастлива с майка си и предания си млад офицер до теб. И аз си мислех цяла нощ как танцуваш у Пъркинсонови и как, сигурна съм, ти си била най-хубавата от всички на бала. Прислужникът ме заведе със стария екипаж до градската къща на сър Пит Кроли, където, след като прислужникът Джон се държа много грубо и безочливо с мен (уви, можеше безнаказано да обижда бедността и нещастието!), бях предадена на грижите на сър Пит и ме накараха да прекарам нощта в старо и мрачно легло, до една отвратителна, мрачна стара чистачка, която се грижи за къщата. Не мигнах нито минутка през цялата нощ.
Сър Пит съвсем не е това, което ние, глупавите момичета, си представлявахме, че представлява един баронет, когато четяхме „Цецилия“ в Чизик. Нещо повече, не мога да си въобразя нещо по-малко сходно с лорд Орвил. Представи си един стар, набит, нисък, прост и много мръсен човек, в стари дрехи и износени вехти гетри, който пуши с отвратителна лула и сам готви отвратителната си вечеря в една тенджерка. Той приказва със селски акцент и руга твърде много старата чистачка, както и файтонджията, който ни откара до хана, откъдето тръгва дилижансът. През по-голямата част от пътуването прекарах на покрива му.
Чистачката ме събуди още в зори и след като пристигнахме в хана, отначало ме сложиха вътре в дилижанса. Но, о, когато дойдохме до едно място, наречено Ликингтън, и дъждът заваля силно — кой би могъл да повярва, — принудиха ме да изляза навън, тъй като сър Пит е един от собствениците на дилижанса, а в Мъдбъри се качи някакъв пътник, който настояваше да му дадат вътрешно място. Така аз бях длъжна да седя вън на дъжда, обаче един джентълмен от Кеймбридж ме подслони много любезно под една от няколкото си връхни дрехи.
Този джентълмен и помощникът на кочияша, изглежда познаваха сър Пит много добре и твърде много му се надсмиваха. Те и двамата го наричаха стар стипца, което значи много стиснат и алчен човек. Разправят, че никога не давал никакви пари никому (а това скъперничество ми е страшно омразно); и младият джентълмен ме принуди да забележа, че от последната спирка насам вървим много бавно, защото сър Пит седеше на капрата и защото през тази част от пътуването караха с неговите коне.
Но когато стигнахме в Мъдбъри, на четири мили от Куинс Кроли, там ни очакваше екипаж с четири прекрасни коня с покривала с гербове, така че влязохме тържествено в парка на баронета. Има една прелестна алея, дълга цяла миля, която води към къщата, а жената от къщичката при портата (над чиито колони се виждат една змия и един гълъб, символите на герба Кроли) ни направи няколко реверанса, когато отвори старата врата от ковано желязо, прилична на вратата на омразния Чизик.
— Има една алея — каза сър Пит, — дълга цяла миля. А от онези дървета може да се съберат шест хиляди фунта дървен материал. Това за нищо ли не го смятате? — И ако знаеш как смешно произнасяше някои думи! От Мъдбъри при него се качи някой си мистър Ходсън, и те говореха за разни продажби, за наематели, за обработване на земята и казаха много неща, от които нищо не можах да разбера. Били хванали някой си Сам Майлс да лови дивеч незаконно, а Питър Бейли най-после отишъл в бедняшки дом. „Така му се пада — каза сър Пит, — той и семейството му ме мамят в тази ферма от сто и петдесет години насам“ Предполагам, че става дума за някой стар наемател на земята му, който не е могъл да си плати наема. И при този разговор сър Пит направи няколко граматични грешки, но баронетите няма защо да обръщат внимание на тези неща, както трябва да правят клетите гувернантки.