— Опитах, опитах с всичките си сили, Ребека — каза с умолителен тон Амелия, — но не можах да забравя… — и тя довърши изречението си, като погледна към портрета.
— Не можа да забравиш него! — извика Беки. — Този себичен фалшив аристократ, този надменен еснафски франт, този наконтен простак, който нямаше нито ум, нито маниери, нито сърце и който можеше да се сравни с твоя приятел с бамбуковия бастун толкова, колкото ти с кралица Елизабет. Ха, та ти му беше омръзнала и той щеше да се откаже от тебе, ако не беше Добин, който насила го накара да удържи думата си. Той ми го призна. Никога не те е обичал. И колко често ти се подиграваше пред мене; и ме ухажваше една седмица след като се оженихте.
— Това е лъжа! Лъжа е, Ребека! — извика Амелия, като скочи.
— Погледни тук, глупачко такава — каза Беки с все същото дразнещо добро настроение, като извади от пазвата си едно малко парче хартия, което отвори и захвърли в полата на Амелия. — Ти познаваш почерка му. Той ми написа това… искаше да избягам с него… даде ми го под носа ти… в деня, преди да го убият… тъй му се пада! — повтори Беки.
Амелия не я слушаше; тя гледаше писмото. То беше същото, което Джордж беше сложил в букета и бе дал на Беки на бала на дукеса Ричмънд. Глупавият млад човек наистина я увещаваше да избягат.
Еми оброни глава и почти за последен път, когато ще я видим да плаче в този роман, тя започна да прави това. Главата й падна на гърдите и тя закри очи с ръце; Еми се отдаде на чувствата си, докато Беки стоеше настрана и я гледаше. Кой ще анализира тези сълзи и кой ще каже дали те бяха сладки или горчиви? Дали тя страдаше, защото идолът на живота й се бе сгромолясал и счупил пред краката й, или се възмущаваше, че с такова презрение се бяха отнесли към любовта й, или се радваше, че беше премахната границата, която скромността бе сложила между нея и едно ново, истинско чувство? «Сега няма нищо да ми пречи — казваше си тя. — Вече мога да го обичам с цялото си сърце. О, да, ще го обичам само ако той ми позволи и ми прости.» Мисля, че това беше чувството, което надви всички други, които в този миг вълнуваха нежното й малко сърце.
И наистина тя не плака толкова, колкото Беки очакваше. Тя я утешаваше и целуваше — рядка проява на съчувствие от страна на мисис Беки. Държеше се към Еми като към дете и галеше главата й.
— А нека сега вземем перо и мастило и му напишем да тръгне веднага — каза тя.
— Аз… аз му писах тази сутрин — каза Еми, като се изчерви силно.
Беки се разкрещя от смях:
— Un biglietto [112] — запя тя арията на Розина — eccolo qua [113]! — и цялата къща проехтя от дрезгавия й глас.
Две сутрини след тази малка сцена, при все че денят бе мъглив и дъждовен и Амелия почти не беше спала през нощта, заслушана в ревящия вятър, изпълнена с жал към всички пътници — по суша и по вода, — тя стана рано и настоя да се разходи край пристанището с Джорджи. И там тя крачеше напред-назад, докато дъждът удряше по лицето й, и поглеждаше на запад, над грамадните вълни, които се пенеха и удряха о брега. Нито един от двамата не приказваше много, освен от време на време, когато момчето изричаше по някоя думичка на плахата си събеседничка, към която изразяваше своето съчувствие.
— Надявам се, че няма да потегли в такова време — каза Еми.
— Хващам се на бас, че ще потегли — отвърна момчето. — Виж, мамо, ето пушекът на някакъв параход. — И наистина така беше.
Макар корабът да пристигаше, може би той не беше на борда му; може да не е получил писмото й; може да не иска да дойде. Стотици съмнения обхващаха малкото сърце едно подир друго също тъй бързо, както вълните заливаха брега.
След дима се показа и самият параход. Джорджи имаше малко телескопче и ловко хвана с погледа си парахода, като правеше подходящите за случая моряшки забележки.
Еми се опита да го погледне през телескопа над рамото на Джорджи, но не успя. Тя виждаше само два ограничени с черно кръга, които подскачаха нагоре-надолу пред очите й.
Джорджи отново взе телескопа и зашари с поглед по посока на парахода.
— Ех, как се мята! — каза той. — Ето една вълна залива носа му. Освен кормчията на палубата има само двама души. Ето, единият легна, а другият — облечен в… — ура! — това е Доб, бога ми! — Той затвори телескопа и обви с ръце майка си. А тя? Какво правеше тя? Еми беше сигурна, че човекът беше Уилям. Не можеше да бъде друг. Това, което бе казала, че се надява да не е тръгнал, беше само лицемерие. Разбира се, че ще дойде — какво друго можеше да направи? Тя си знаеше, че ще дойде.