Корабът се приближаваше все повече и повече. Когато отидоха да го посрещнат на кея, краката на Амелия така трепереха, че едва й беше възможно да тича. Искаше й се още там да коленичи и изрече благодарствените си молитви. «Ах — мислеше си тя, — цял живот ще ги повтарям!» Времето беше толкова лошо, че когато параходът спря на кея, там нямаше никакви празноскитащи. Не се виждаха дори и придружители, които да причакват пътници. Онзи малък мошеник Джорджи също беше избягал. И когато джентълменът със старата връхна дреха, подплатена с червена вълнена материя, стъпи на брега, едва ли имаше някой, който да види какво стана там. А ето какво беше то:
Една дама с бяло боне, от което капеше вода, и с мокър шал, с прострени напред ръце, се приближи към него и следния миг напълно изчезна под гънките на старата наметка, като с всичка сила целуваше едната му ръка, докато, предполагам, другата я притискаше до сърцето си (до което главата й едва стигаше) и я придържаше да не падне. Тя мърмореше нещо неясно, което сякаш беше: «Прости… скъпи Уилям… миличък… миличък, прости…» — И пак целувка, и пак, и пак…
Когато Еми изскочи изпод наметката, тя продължаваше да държи здраво едната ръка на Уилям и да го гледа в лицето. По него се четеше тъга, нежна любов и жал. Тя разбра укора му и наведе глава.
— Беше време да ме повикаш, скъпа Амелия — каза той.
— Нали никога вече няма да си отиваш, Уилям?
— Не, никога — отвърна той и още веднъж притисна милата малка жена до сърцето си.
Когато излязоха от митническото помещения, Джорджи се хвърли към тях с телескоп на очите и със силен приветствен смях; той танцуваше край тях и правеше какви ли не лудории, докато ги водеше към къщи. Джоз още не беше станал. Беки не се виждаше никаква (макар че ги наблюдаваше през цепките на транспаранта си). Джорджи изтича да види какво става със закуската. Еми, която свали в коридора шала и бонето си и ги подаде на Пейн, сега влезе вътре да разкопчае наметката на Уилям и ако обичате, нека сега да отидем подир Джорджи, за да се погрижим за закуската на полковника. Корабът е пристигнал в пристанището. Той е спечелил наградата, към която е простирал ръце през целия си живот. Най-после птичката е в ръцете му. Ето я, с глава на рамото му как гугука и го целува с човчицата си, с разперени, меки, пърхащи крилца. Това беше, което той желаеше денем и нощем в продължение на осемнадесет години. Това беше, за което жадуваше. Ето — най-високата точка, края, последната страничка на романа. Сбогом, полковник! Господ да те благослови, честни Уилям! Сбогом, мила Амелия! Отново се разцъфни, нежен мъничък паразит, около якия стар дъб, до който си се прислонила!
Може би от угризения на съвестта спрямо доброто и простосърдечно същество, което първо я бе защитило в този свят, може би от ненавист към всякакви сантиментални сцени — но Ребека, доволна от ролята си в цялата тази работа, не се появи пред полковник Добин и пред дамата, за която той се ожени. «Неотложна работа», съобщи тя, я викала в Брюж, закъдето се упъти; и само Джорджи и вуйчо му присъствуваха на венчалния обред. След сватбеното пътуване, когато Джорджи отново се присъедини към родителите си, мисис Беки се върна (само за няколко дни) да утеши самотния ерген Джоузеф Седли. Той предпочиташе да живее на континента и отказа да води общо домакинство със сестра си и нейния съпруг.
В дъното на сърцето си Еми беше много доволна, че е писала на съпруга си, преди да беше прочела онова Джорджово писмо.
— Знаех за тази работа през всичкото време — каза Уилям, — но нима можех да употребя това оръжие срещу паметта на клетия човечец? Това беше, което ме караше толкова да страдам, когато ти…
— Никога не ми говори за този ден — извика Еми, толкова разкаяна и смирена, че Уилям промени разговора, като започна да разправя за Глорвина и за добрата стара Пеги О’Дауд, у която беше отишъл на гости, когато получи писмото на Еми. — Ако не ми беше писала — прибави смеешком той, — кой знае какво щеше да е сега презимето на Глорвина!
Понастоящем то е Глорвина Поски (сега мисис майор Поски); тя го пипна след смъртта на първата му жена, тъй като беше решила в никакъв случай да не се омъжва вън от полка. Лейди О’Дауд също така е толкова привързана към този полк, че според признанията й: «Ако нещо се случи с Мик — бога ми, — непременно ще се омъжа за някой от офицерите му.» Но генерал-майорът е много добре и си живее разкошно в О’Даудстаун със своите малки ловджийски кучета и (може би, с изключение на техния съсед Хогарти от замъка Хогарти) той е първият човек в графството си. Нейно сиятелство все още играе народни танци и настояваше да се надиграва с един младеж на последния бал, даван от лорд-лейтенанта. Както тя, така и Глорвина заявиха, че Добин се отнесъл срамно към последната, но след като Поски падна в капана, Глорвина се утеши, а един разкошен тюрбан от Париж смекчи гнева на лейди О’Дауд.