— Изпращай писмата си чрез дядо ми, граф Декстър — каза мис Салтайр (която между другото беше доста раздърпана).
— Не се скъпи за пощенските разноски, ами пиши всеки ден, мила моя — каза поривистата и с коса като вълна, но великодушна и топлосърдечна мис Шварц.
А малкото сираче Лаура Мартин (което едва се бе научило да пише) взе ръката на приятелката си и каза, поглеждайки я свенливо право в лицето:
— Амелия, когато ти пиша, ще те наричам «мамо».
Не се съмнявам, че когато мистър Джоунс чете тази книга в клуба си, ще заяви, че подробности като тия са крайно глупави, тривиални и прекалено сантиментални. Да, виждам в този момент как Джоунс (позачервен от агнешката плешка и виното) изважда молив, подчертава думите «глупави», «сантиментални» и пр. и написва отстрани забележката «Много вярно». Е, добре, той е даровит човек и се възхищава от великото и героичното в живота и в романите, и ще е най-добре да спре дотук и да се залови за друга книга.
И тъй мистър Самбо нареди в екипажа цветята, подаръците, куфарите и кутиите за шапки на мис Седли заедно с един много малък и износен стар куфар от телешка кожа, с картичката на мис Шарп, прикрепена към него. Самбо се ухили, когато го пое, а кочияшът го премести с подходящото презрително изражение. Часът на раздялата настъпи. Тъгата в този момент бе значително намалена от възхитителното слово, което мис Пинкъртън отправи към възпитаничката си. Не че тази прощална реч тласна Амелия към философски размишления или пък я въоръжи със спокойствие. Въздействието й идваше от това, че тя бе непоносимо скучна, надута и отегчителна; и като се боеше твърде много от директорката си, мис Седли не смееше в нейно присъствие да се отдаде на личната си скръб. В приемната поднесоха кейк със стафиди и бутилка вино, също както при тържествените случаи, когато се правеха посещения от родителите. След почерпката мис Седли бе свободна да си тръгне.
— Трябва да влезете и да се сбогувате с мис Пинкъртън, Беки — каза мис Джимайма на една млада девойка, на която никой не обръщаше внимание и която слизаше по стълбите със собствената си ръчна чанта в ръка.
— Да, предполагам, че трябва — каза мис Шарп спокойно и за голямо учудване на мис Джимайма.
Когато мис Джимайма почука на вратата и получи позволението да се влезе, мис Шарп пристъпи напред съвсем равнодушно и каза на френски, с безупречно произношение: Mademoiselle, je viens vous faire mes adieux [1].
Мис Пикъртън не разбираше френски; тя само възпитаваше онези, които го разбираха. Като прехапа устни и тръсна своята царствена, увенчана с римски нос глава (на върха на която стоеше голям и тържествен тюрбан), тя каза: «Мис Шарп, сбогом.» Докато говореше, Хамърсмитската Семирамида размаха ръка както за сбогом, така и за да даде възможност на мис Шарп да хване един от пръстите на ръката, протегната за тази цел.
Мис Шарп само скръсти собствените си ръце с ледена усмивка и поклон, като отказа да приеме тази чест, на което Семирамида тръсна с още по-голямо възмущение тюрбана си. Всъщност това беше едно малко сражение между младата дама й възрастната и последната бе победена.
— Господ да те благослови, мое дете — каза тя, като прегърна Амелия и отправи смръщен поглед над рамото й към мис Шарп.
— Тръгвайте, Беки — каза мис Джимайма, дърпайки твърде уплашено другата девойка, и вратата на гостната се затвори завинаги след тях.
Дойде време за битката и раздялата долу. Думите са безсилни да опишат това. Всички слуги бяха в хола — всички мили приятелки — всички млади девойки, а също и учителят по танц, който току-що бе дошъл. Имаше такова боричкане, прегръщане, целуване и плач и такива истерични провиквания от страна на мис Шварц, която заемаше спалня-салон, че никое перо не може ги описа, а нежното сърце предпочита да ги отмине. Прегръщането се свърши; разделиха се — по-право, мис Седли се раздели с приятелите си. Мис Шарп свенливо бе влязла в екипажа няколко минути преди това. Никой не плачеше, че се разделя с нея.
Кривокракият Самбо затръшна вратата на екипажа след младата си разплакана господарка и скочи отзад на екипажа. «Спри!» — извика мис Джимайма, като се втурна към портата с един пакет.
— Ето няколко сандвича, мила — каза тя на Амелия. — Може да огладнеете. Беки, Беки Шарп, ето за вас една книга, която сестра ми… искам да кажа, която аз… Джонсъновия речник, знаете; не трябва да ни напуснете без него. Сбогом. Кочияш, карай. Господ да ви благослови!