Можете да бъдете уверени, че тя показа на Ребека всяка една от стаите на къщата и всичко, което имаше във всяко едно от чекмеджетата. Показа й книгите си и всички огърлици, брошки, дантели и дрънкулки. Тя настоя пред Ребека да приеме пръстена с бял халцедон, а също и тюркоазния и една сладка муселинена рокля, която сега й беше много малка, но която щеше чудесно да приляга на приятелката й. Също така Амелия реши в душата си да поиска позволение от майка си да подари на Ребека белия си кашмирен шал. Защо да не й го даде? Та нали брат й Джоузеф й бе донесъл два от Индия?
Когато Ребека видя двата прекрасни кашмирени шала, които Джоузеф Седли бе донесъл на сестра си, тя каза — в което бе съвсем права, — че «навярно е много хубаво човек да има брат» и лесно спечели съчувствието на нежносърдечната Амелия затова, гдето е сама в света, сираче без приятели и роднини.
— Не си самичка — каза Амелия, — ти знаеш, Ребека, че винаги ще ти бъда приятелка и ще те обичам като сестра — истина ти казвам.
— Да, но да имах родители като твоите — добри, богати, нежни родители, които ти дават всичко, каквото пожелаеш; и най-вече любовта им, която е по-ценна от всичко! Клетият ми татко не можеше нищо да ми даде и аз имах само две рокли! Пък да имаш и брат, мил и добър брат! О, как ли го обичаш!
Амелия се разсмя.
— Какво? Нима не го обичаш? Ти, която тъй лесно обикваш всекиго?
— Да, разбира се, обичам го… само че…
— Само че какво?
— Само че, изглежда, той много не се интересува дали го обичам, или не. Когато си дойде вкъщи след десетгодишно отсъствие, протегна ми двата си пръста да се ръкуваме! Много е мил и добър, но почти не приказва с мене. Струва ми се, че обича лулата си много повече от… — Но Амелия се спря. Нима трябваше да говори лошо за брат си? — Когато бях дете, той беше много мил към мене — прибави тя. — Когато замина, бях едва на пет години.
— Не е ли много богат? Запита Ребека. — Казват, че всички чиновници в Индия са страшно богати.
— Предполагам, че има много голям доход.
— А снаха ти хубава жена ли е?
— Ха! Та Джоузеф не е женен — каза Амелия и отново се разсмя.
Безсъмнено тя вече бе споменала това обстоятелство, но, изглежда, младата девойка не си спомняше. Дори нещо повече, закле се, че е очаквала да види цял рояк малки племенници и племеннички. Много се разочарова, че мистър Седли не е женен, сигурна била, че Амелия й е казала, че е женен, пък и толкова много обичала малки деца.
— Струва ми се, че в Чизик децата ти бяха дошли до гуша — каза Амелия, като се позачуди на внезапната нежност, която бе обзела приятелката й. И наистина по-нататък мис Шарп никога нямаше да се увлича дотолкова, че да изказва мнения, чиято неискреност би могла лесно да се долови. Но не трябва да забравяме — сега тя бе едва на деветнадесет години и не бе привикнала да мами, горкото невинно създание, и да трупа опитност чрез собствените си постъпки. Ето какво бе значението на горния разпит, скрито в сърцето на тази ловка млада жена: «Ако мистър Джоузеф Седли е богат и неженен, защо пък аз да не се омъжа за него? Вярно е — имам на разположение само две седмици, но няма никаква вреда, ако се опитам.» И тя реши в себе си да направи това похвално усилие. Удвои ласките си към Амелия; целуна бялата огърлица, преди да я сложи на шията си, и се закле, че никога, никога не ще се раздели с нея. Когато звънецът за обеда удари, тя слезе долу с ръка около кръста на приятелката си, както е обичаят на младите девойки. На вратата на столовата бе толкова развълнувана, че едва намери смелост да влезе.
— Пипни да видиш как бие сърцето ми, миличка! — каза тя на приятелката си.
— Не, не бие — отвърна Амелия. — Влез, не се плаши. Татко няма да ти стори нищо лошо.
Глава III
Ребека в присъствието на неприятеля
Един много едър, подпухнал човек, с бричове от еленова кожа и ботуши до над колената, с няколко огромни вратовръзки, стигащи почти до носа му, с жилетка на червени ивици и ябълковозелен жакет с металически копчета колкото жълтици (това бе сутрешното облекло на едно конте от благороден род по онова време), четеше вестник пред огъня, когато двете девойки влязоха. При това появяване той подскочи от креслото си, силно поруменя и почти скри лицето си във вратовръзките.
— Аз съм сестра ти, Джоузеф — каза Амелия, като се разсмя и разтърси двата пръста, които й бе протегнал. — Както знаеш, прибрах се вкъщи завинаги, а това е моята приятелка, мис Шарп, за която си чувал да споменавам.