Когато градът остава назад и напреде се простре пак белият път, над полето с вечерни сенки още дълго се носи златистото видение на тоя радостен ден. Един рядък, откъснат от другите ден. Един празничен ден, когато сърцето иска да заключи цялата вселена в една-едничка гънка на земята и да се стопи в простата радост на последната хижа. Когато животът показва само своето усмихнато лице и сърцето забравя, че животът не е еднолик. Файтонът меко се търкаля по прашния път, слънцето залязва. Спираме за малко при ханчето до моста на реката. Наблизо спокойно бучи воденичен яз, проскърцва волска кола към селото. Реката леко подплисва под върбите, хоризонтът почервенява. Тук-там се обаждат щурци. Отсреща са разпръснали шатри катунари и спънатите коне дрънкат букаите.
Откъм воденицата пристигат двамина цигани, повели със синджири, единът — рошаво мече, другият — маймуна. Очевидно връщат се от града. Без покана те спират насреща, изваждат по една гъдулка и командуват: „Але, хоп, Кара Кольо!“ „Прави здрасти, Марко!“ През двете ноздри на мечката е прокарана халка, скачена с верига за крака, и когато животното се изправя на два крака, веригата дърпа халката през ноздрите — и то мъчително пъшка при всяко движение. Маймуната скача под скърцащата песен на гъдулката, от време на време извръща глава и тогава се вижда — вкопчена за космите на гърдите й — мъничка рожба, която тя е прикътала на най-безопасно място. И в очите на тия пленени зверове, доставяли цял ден радост на хората, блести тъмен пламък на човешко страдание…
В здрача на падналата нощ ти поемаш отново своя стръмен път. Ти бързаш да отминеш и забравиш. Ти търсиш в сърцето си ведрата утринна радост, но напразно. Животът показа своето второ лице и оставя в устата ти тръпчивия вкус на пепел.
1929