Не й се искаше да търси у него нито емоционална, нито физическа подкрепа. За нищо на света! Но не можа да устои. Склони глава на рамото му, презирайки се за слабостта си.
— Спокойно — рече той. — Успокой се. Всичко ще се оправи.
След малко Ейми успя да се овладее, подсмръкна и решително заяви:
— Джери, наистина трябва да ми помогнеш. Налага се.
— Слушай…
— Джери, моля те!
— Знаеш, че бих ти помогнал, ако можех.
Тя се поизправи на седалката и избърса очи с носната си кърпичка.
— Джери, ти също носиш част от отговорността. Част от…
— Не мога! — отсече той и се отдръпна.
— Дай ми парите на заем. Ще ти ги върна.
— Не можеш да ми ги върнеш след две седмици. А на първи юни, когато замина за Калифорния, ще ми е нужен всеки долар, който имам.
— Дай ми на заем! — настоя тя. Не искаше да се моли, ала нямаше избор.
— Не мога, не разбра ли! — изкрещя той като разсърдено дете. Гласът му се изтъня пискливо. — Няма да стане! Просто няма да стане, Ейми! Ще имам нужда от всеки цент, когато напусна този вонящ град.
О, Господи, мразя го!
Мразеше също толкова и себе си, задето му бе позволила да й стори това.
— Ако не ми дадеш на заем парите, ще се обадя на родителите ти. Ще им кажа, че съм бременна от теб. Доста горещо ще ти стане, Джери! — Ейми знаеше, че едва ли би се осмелила да направи подобно нещо, но се надяваше, че заплахата ще го отрезви. — Господ да ми е на помощ, в краен случай дори ще те принудя да се ожениш за мен, нямам намерение да си провалям живота сама.
— Какво искаш от мен, за Бога?
— Малко помощ. От благоприличие. Това е всичко.
— Не можеш да ме накараш да се оженя за теб!
— Може би си прав — призна тя. — Но мога да ти причиня доста неприятности и да те осъдя да плащаш издръжка за детето, след като се роди.
— Не можеш да ме накараш да направя нищо, ако съм в друг щат! Няма как да ме принудиш да ти плащам от Калифорния.
— Ще видим — измърмори заканително тя, макар да си даваше сметка, че сигурно е прав.
— Освен това не можеш да докажеш, че аз съм бащата.
— Че кой друг?!
— Откъде да зная?
— Ти си единственият, с когото съм го правила.
— Но със сигурност не бях първият.
— Мръсник!
— Еди Талбът е бил първият.
— Не съм била с никой друг, откакто тръгнах с теб преди шест месеца.
— Откъде да знам дали казваш истината?
— Знаеш много добре — изгледа го с отвращение Ейми. Искаше й се да го изрита, да го удари, да издере лицето му, докато се превърне в кървяща маса, но се сдържа, надявайки се, че все още може да го накара да й помогне. — Детето е твое, Джери. Няма съмнение в това.
— Никога не съм свършвал в теб — възрази той.
— Правил си го няколко пъти. А дори веднъж е достатъчно.
— Ако се опиташ да ме осъдиш или нещо такова, ще намеря поне петима-шестима приятели, които ще се закълнат, че са спали с теб през последните няколко месеца.
— През целия си живот не съм спала с никой друг, освен с Еди и с теб!
— В съда срещу техните показания ще бъде само твоята дума.
— Но това ще бъде лъжесвидетелстване!
— Имам добри приятели, които биха направили всичко, за да ме защитят.
— Дори биха пожертвали репутацията на едно момиче?!
— Каква ти репутация? — подигравателно подхвърли той.
Ейми почувства, че й прилошава.
Беше безнадеждно. Нямаше начин да го накара да направи каквото и да било. Оставаше съвсем сама.
— Откарай ме вкъщи! — нареди тя.
— С удоволствие.
Пътуването обратно до града им отне половин час. Докато пътуваха, никой от двамата не проговори.
Къщата на семейство Харпър се намираше на Мейпъл Лейн в доста хубав квартал с добре поддържани морави, подрязани храсти, прясно боядисани огради и двойни гаражи. Домът на семейство Харпър бе двуетажна постройка в неоколониален стил, боядисана в бяло със зелени капаци на прозорците. Светеше само в дневната на първия етаж.
Щом Джери спря шевролета до тротоара пред къщата, Ейми рече:
— През последната седмица по време на изпитите вероятно неведнъж ще се срещаме по коридорите. Ще се видим и на връчването на дипломите след две седмици. Но предполагам, сега разговаряме за последен път.