— Има нещо, което трябва да знам. Ти някога… възползвал ли си се от децата, които изпращам при Зина?
Стрейкър го изгледа гневно.
— Ако питаш дали съм имал сексуални отношения с някое от момчетата и момичетата, към които съм проявил интерес, отговорът е отрицателен. Та това е нелепо!
— Не бих приел да ти съдействам за такова нещо — заяви Призрака.
— Що за грозни мръсни помисли — с отвращение изрече Стрейкър. — Аз не си търся млади любовници, за Бога! Търся точно определено момиче.
— Кое?
— Не е твоя работа. — Развълнуван, както обикновено, от перспективата за успешен завършек на продължителното търсене, Конрад добави: — Трябва да отида в шатрата на Зина. Сигурно вече е свършила с момичето. Може да се окаже, че е точно онова, което търся.
От вътрешността на Къщата на ужасите долетяха нови приглушени писъци.
Стрейкър понечи да слезе от платформата, нетърпелив да чуе какво е открила Зина, когато албиносът сложи ръка на рамото му и го задържа.
— През миналия сезон, почти във всеки град, в който бяхме, се намираше дете, което да привлече погледа ти. Понякога две или три деца. От колко време търсиш?
— Петнайсет години.
Призрака примигна невярващо. За миг тънките му, прозрачни клепачи се спуснаха, но не закриха напълно странните му очи.
— Петнайсет години? Та това е безсмислено!
— За мен не е — хладно отвърна Стрейкър.
— Слушай, миналият сезон беше първият, през който работих за теб, и не исках да се оплаквам от нищо, докато не разбера докъде ще се простират обичайните ми задължения. Но тази работа с децата наистина не ми хареса. Има нещо гадно, усещам го. И ето че тази година всичко започва отново. Не желая да имам нищо общо с това.
— Тогава се омитай — рязко отвърна Стрейкър. — Иди да работиш за някой друг.
— Но иначе работата ми харесва. Приятна е и е добре платена.
— Тогава прави каквото ти се казва, вземай си заплатата и си затваряй устата — изрече Конрад. — Или се махай. Сам решаваш.
Стрейкър се опита да освободи рамото си от албиноса, но Призрака не го пусна. Кокалестата му, студена, мъртвешки бледа ръка стискаше изненадващо силно, като менгеме.
— Искам да знам нещо. Иначе няма да се успокоя.
— И какво е то? — нетърпеливо го изгледа Стрейкър.
— Ако някога намериш детето, което търсиш, имаш ли намерение… да го нараниш?
— Не, разбира се — излъга Конрад. — Защо да го наранявам?
— Не разбирам защо би търсил толкова упорито, освен ако…
— Виж какво — прекъсна го Стрейкър, — длъжник съм на една жена. През годините загубих връзка с нея. Зная, че сега би трябвало да има деца и всеки път, щом видя момче или момиче, което прилича на нея, го проверявам. Смятам, че може да имам късмет и да се натъкна на дъщеря й или на сина й, да я открия и да платя дълга си.
Призрака се намръщи.
— Даваш си толкова труд само за да…
— Дългът ми към нея е огромен — прекъсна го отново Стрейкър. — Тежи ми на съвестта. Няма да се успокоя, докато не го платя.
— Но шансът да има деца, които приличат на нея, и точно нейното дете някой ден да мине покрай Къщата на ужасите… Даваш ли си сметка, че това е все едно да търсиш игла в купа сено?
— Зная, че вероятността да я открия по този начин е нищожна. Но нищо не ми коства да се оглеждам за децата, които приличат на нея. Случвали са се и по-невероятни неща.
Албиносът се взря в очите на Стрейкър, опитвайки се да разбере дали мъжът го лъже, или казва истината.
Стрейкър не бе в състояние да прочете каквото и да било в очите на Призрака, тъй като бяха твърде странни, за да бъдат разгадани. Безцветността ги правеше безизразни. Бяха белезникаво розови. Воднисти. Бездънни очи. Пронизващи със стъкления си безстрастен блясък.
— Е, добре — рече най-сетне Призрака. — Щом само се опитваш да намериш някого, на когото да платиш дълга си… предполагам, няма нищо лошо в това да ти помогна.
— Добре. Разбрахме се. Сега отивам да поговоря с Гънтър, а после ще се отбия при Зина. Замествай ме и приканвай посетители — рече Стрейкър и най-сетне се освободи от потната ръка на албиноса.
От вътрешността на Къщата на ужасите за сетен път долетяха престорено ужасени момичешки писъци.
Стрейкър изчака гигантското клоунско лице да избълва отново механичния си смях и бързо прекоси платформата под огромния надпис, който възвестяваше: „ПОСЕТЕТЕ НАЙ-ГОЛЯМАТА КЪЩА НА УЖАСИТЕ В СВЕТА“! Слезе по дървените стъпала, мина покрай боядисаната в розово и черно будка за билети и спря за момент близо до дървената порта, където няколко души с билети се качваха в ярко боядисаните открити вагончета, наподобяващи гондоли, с които щяха да преминат през Къщата на ужасите.