Той седна на крайчеца на леглото, помисли няколко минути и реши, че може да се измъкне тайно, да отиде на панаира, да се забавлява до насита и да се промъкне обратно в къщата, без майка му да разбере, че го е нямало. Джоуи стана и дръпна плътно завесите, така че в стаята да не проникват бледите лъчи на залязващото слънце. Извади одеяло и възглавница от гардероба и с тяхна помощ направи чучело под завивките. Запали мъждивата нощна лампа, отстъпи от леглото и критично огледа творението си. Под завесите все пак се процеждаше светлина, но чучелото щеше да издържи проверката на майка му. Обикновено тя не идваше в стаята му преди единайсет и ако чакаше толкова тази вечер, докато добре се стъмни, когато стаята ще бъде осветена само от нощната лампа, номерът със сигурност щеше да свърши работа; чучелото щеше да я заблуди.
Най-трудно беше да се измъкне от къщи, без да привлече вниманието й. Той взе няколко банкноти от касичката си и ги пъхна в джоба на джинсите си. Сложи в джоба си и единия от панаирните пропуски, а другия скри под буркана на бюрото. Предпазливо открехна вратата на стаята си, огледа коридора, прокрадна се на пръсти и затвори вратата. Промъкна се до стъпалата и започна дългото, изпълнено с напрежение пътешествие към долния етаж.
Ейми, Лиз, Бъз и Ричи спряха пред една от допълнителните атракции, пред която имаше реклама на фокусник, наречен Марко Магьосника. Примамката бе голям плакат, който изобразяваше обезглавена с гилотина жена и ухиленият фокусник, сложил ръка на лоста на палача.
— Обичам фокусниците — рече Ейми.
— Аз обичам всички, до които мога да се докопам — разкикоти се Лиз.
— Чичо ми Арнолд беше гастролиращ фокусник — каза Ричи и вдигна очилата си, та да разгледа отблизо зловещия плакат с Марко.
— Можеше ли да прави фокуси с изчезване на предмети и разни такива неща? — попита Бъз.
— Беше толкова некадърен, та като направеше фокус, публиката изчезваше.
Ейми се чувстваше развеселена от наркотика с подправка, който бе пушила и малката шега на Лиз й се стори непоносимо смешна. Тя се разсмя истерично и зарази и останалите.
— Не, сериозно — проговори Бъз най-сетне, когато всички се успокоиха. — Твоят чичо Арнолд така ли си изкарваше прехраната? Не е било просто хоби или нещо подобно?
— Не, не беше хоби — отвърна Ричи. — Чичо Арнолд беше страхотен! Наричаше се Авантюристичния Арнолдо. Но предполагам, че не изкарваше добри пари и след известно време намрази фокусите. През последните двайсет години продава застраховки.
— Мисля, че да си фокусник е страхотно — обади се Ейми. — Защо чичо ти е намразил фокусите?
— Ами, всеки фокусник трябва да има номер, който си е само негов — започна Ричи. — Специална илюзия, която го отличава от тълпата останали фокусници. Ефектният номер на чичо Арнолд бе да накара дванайсет гълъба да се появят един след друг във въздуха през пламъци. Публиката ръкопляскаше учтиво, когато излетяваше първата птица, после затаяваше дъх, като разпереха криле втората и третата, а когато се материализираха шест, избухваха бурни аплодисменти. Когато цялата дузина излетеше от скривалищата си в дрехите на чичо ми, всеки гълъб изскачащ от кълбо огън, можете да си представите какви овации жънеше.
— Не разбирам — намръщи се Бъз.
— Да — подкрепи го Ейми. — Щом чичо ти е бил толкова велик, защо се е отказал и е започнал да продава застраховки?
— Понякога — каза Ричи, — не много често, но веднъж на трийсет или четирийсет представления, някой от гълъбите се запалваше и изгаряше жив на сцената. Това потрисаше публиката и те освиркваха чичо Арнолд.
Лиз се разсмя, Ейми също. Лиз започна да имитира горящ гълъб, опитващ се да отърси пламъците от крилете си. Ейми си даваше сметка, че това никак не е смешно, че за бедните птици е било нещо ужасно и знаеше, че не трябва да се смее, но не можеше да се спре, защото й се струваше най-веселата история, която някога е чувала.
— За чичо Арнолд не беше много смешно — вметна Ричи между изблиците смях. — Както казах, това не се случваше често, но той никога не знаеше кога може да се случи, така че винаги беше напрегнат. От напрежение се разболя от язва. А когато птиците не изгаряха, цвъкаха в джобовете на сакото му.
Четиримата се разсмяха отново тъй неудържимо, че се хванаха един за друг, за да не паднат. Минаващите покрай тях хора ги гледаха учудено и това ги накара да избухнат в още по-силен смях.