— А? — промълви Джени. — Ей, почакай, аз…
— Тишина! — извика Марко и силно стовари чука върху колчето.
Не, мислено изкрещя Ейми:
С отвратителен разкъсващ звук, колчето потъна дълбоко в гърдите на жената.
Джени изпищя и от изкривената й уста бликна кръв.
Публиката онемя. Няколко души изпищяха ужасено.
Главата на Джени клюмна на една страна. Езикът й изскочи навън. Очите й се втренчиха невиждащо над главите на хората в шатрата.
Смъртта като по чудо преобрази лицето на доброволката. Червената коса се превърна в руса. Зелените очи станаха сини. Лицето вече не беше на Джени, жената, излязла на сцената от публиката. Беше лицето на Лиз Дънкан. Овала, чертите, всеки детайл принадлежеше на Лиз. Не беше просто игра на светлини и сенки. Лиз беше в ковчега. Лиз беше прободена с кол. Лиз беше мъртва и кръвта бавно се процеждаше през разтворените й устни.
Неспособна да си поеме дъх, Ейми погледна момичето до себе си и с учудване забеляза, че приятелката й е все още тук. Лиз беше сред публиката… и в същото време беше и на сцената, в сандъка, мъртва. Объркана, замаяна, Ейми рече:
— Но това си ти. Ти си… там горе.
— Какво? — попита „Лиз от публиката“.
„Лиз в ковчега“ се взираше в безкрайността, от устата й се стичаше кръв.
— Ейми? Добре ли си? — попита „Лиз от публиката“.
Лиз ще умре, помисли си Ейми. Скоро. Това е някакво предзнаменование… прозрение… каквото и да се нарича. Би ли могло да бъде истина? Възможно ли бе? Ще бъде ли убита Лиз? Скоро? Тази нощ?
Шокираното и ужасено изражение на Марко, което се бе появило, когато от устата на доброволката бе бликнала кръв, сега се стопи в усмивка. Магьосникът щракна с пръсти и жената в ковчега изведнъж оживя; болката изчезна от лицето й; тя се усмихна ослепително — и вече не изглеждаше като Лиз Дънкан.
Никога не е приличала на Лиз, помисли си Ейми. Въобразила съм си. Наркотиците. Халюцинации. Това не беше предзнаменование; Лиз няма да умре скоро. Господи, всичко свърши!
Публиката въздъхна с облекчение, когато Марко измъкна колчето от дупчицата в капака на сандъка. Зловещият вид на магьосника беше изчезнал. Той беше същият опърпан, тромав, глуповат мъж, който, препъвайки се, бе излязъл на сцената преди десет-петнайсет минути. Вездесъщото зло създание вече не гледаше през очите му; приликата му с Дявола се беше стопила, изпарила…
Игра на въображението, каза си Ейми, Халюцинации. Това не означава нищо. Съвсем нищо. Лиз няма да умре. Никой от нас няма да умре. Трябва да дойда на себе си.
Марко помогна на Джени да излезе от сандъка и я представи на публиката. Джени беше негова дъщеря.
— Още един евтин трик — с отвращение отбеляза Лиз.
Щом излязоха от шатрата на Марко, Ейми усети, че тримата й спътници са разочаровани, чувстваха се измамени. Сякаш се бяха надявали, че жената наистина ще бъде прободена в сърцето или че главата и ще бъде отсечена на гилотината. Подправката, която Лиз бе добавила в последната цигара с марихуана явно бе нещо доста силно, защото вече ги караше да се чувстват трескаво възбудени и неспокойни; трябваха им все по-силни вълнения, за да изразходват новопридобитата си емоционална енергия. Явно обезглавяване и бликаща кръв бяха точно зрелищата, от които Бъз, Лиз, а вероятно и Ричи, се нуждаеха, за да изгорят химикалите, които клокочеха в кръвта им — изживяване, което им бе необходимо, за да уталожи трескавата им възбуда.
Повече никакви наркотици тази вечер, закле се Ейми. Никога вече! Нямам нужда от опиати, за да бъда щастлива. Защо тогава да ги употребявам?
Четиримата отидоха в един от страничните атракциони, наречен „Чудновати животни“ и странните създания там накараха Ейми да настръхне. Имаше коза с две глави; бик с три очи и троен череп; отвратително прасе, което имаше по едно око от двете страни на зурлата и още две по-високо на главата, зеленикави лиги се стичаха от отворената му отпусната уста, два допълнителни крака стърчаха от лявата му страна. Най-сетне стигнаха до кошара с нормално изглеждащо агне и Ейми понечи да го погали; но когато животното се обърна към нея, тя видя, че има двойна муцуна, както и трето изцъклено сляпо око отстрани на главата, и рязко се дръпна. Кошмарните животни бяха като глътка бира след опияняващото като уиски въздействие на наркотика, който бе изпушила; когато излезе от шатрата със странните животни, Ейми се чувстваше още по-замаяна и откъсната от реалността.