— Отвратително — промълви Лиз. — Господи!
— Не е истинско — обади се Ричи. — Никога не е било живо. Прекалено уродливо е. Никоя нормална жена не би могло да роди такова същество.
— Може да не е било родено от жена — рече Лиз.
— Тук пише, че е родено през 1955 година от нормални родители — отбеляза Бъз.
Четиримата се втренчиха в надписа на стената зад буркана и Лиз подхвърли:
— Виж, Ейми, майка му се е казвала Елън. Може да ти е брат!
Всички се разсмяха… С изключение на Ейми. Тя се втренчи в надписа, в четирите огромни букви, които съставяха името на майка й, и усети да я пронизва ново предчувствие. Завладя я усещането, че присъствието й на панаира не е случайност, а предопределеност. Обзе я обезпокоителното и неприятно чувство, че е било неизбежно след седемнайсет години живот да се озове именно тук точно през тази нощ. Била е водена, непрестанно манипулирана; ако се протегнеше над главата си, щеше да усети конците, които я свързваха с кукловода.
Възможно ли бе съществото в буркана наистина да е дете на мама? Това ли беше причината за настояването й Ейми незабавно да направи аборт?
Не! Това е лудост. Абсурд, помисли си отчаяно Ейми.
Не й се нравеше мисълта, че животът й е бил направляван точно към тази мъничка точица върху неизбродната земна повърхност, точно към тази минута от трилионите минути, които съставляваха протяжността и безкрайността на времето. Този извод я накара да се почувства безпомощна, понесена от течението.
Всичко беше заради наркотиците. Не можеше да се довери на преценката си заради наркотиците. Никаква трева повече. Никога!
— Не обвинявам майка му, че го е убила — рече Лиз, взирайки се в съществото в буркана.
— Това е само гумена кукла — настоя Ричи.
— Ще го огледам по-отблизо — обади се Бъз и се промуши под опънатото въже.
— Бъз, недей! — извика Ейми.
Бъз приближи до платформата, където бе поставен бурканът и се наведе към него. Протегна ръка и докосна стъклото, бавно плъзна пръсти надолу точно пред лицето на чудовището. Изведнъж подскочи и рязко отдръпна ръка.
— Мръсно животно!
— Какво има? — попита Ричи.
— Бъз, върни се тук, моля те — извика Ейми.
Бъз приближи към тях и вдигна ръка. На един от пръстите му имаше кръв.
— Какво стана? — попита Лиз.
— Трябва да е имало остър ръб на стъклото — изрече уплашено Бъз.
— По-добре да отидеш до кабинета за първа помощ — намеси се Ейми. — Раната може да се инфектира.
— Няма нужда — възрази Бъз, решен да не допуска никаква пукнатина в образа си на мъжага. — Това е само драскотина. И все пак е странно, не видях никакви остри ръбове.
— Може би не си се порязал на стъклото — обади се Ричи. — Може би онова нещо вътре те е ухапало.
— То е мъртво.
— Тялото му е мъртво — настоя Ричи, — но може би духът му е все още жив.
— Преди малко ни обясняваше, че проклетото нещо било само гумена кукла — рече Ейми.
— Явно съм сгрешил — каза Ричи.
— И как ще обясниш ухапването през буркана? — саркастично подхвърли Бъз.
— Ухапване, предизвикано на психическа основа — заяви Ричи. — Ухапване от призрак.
— Не ме карай да настръхвам — тупна го Лиз по рамото.
— Ухапване от призрак? — попита Бъз. — Това е глупаво.
Нещото в буркана ги наблюдаваше със замъглените си, изумрудени, кръгли очи.
Името Елън сякаш се открои по-ярко от останалите думи върху надписа.
Съвпадение, каза си Ейми.
Трябва да беше съвпадение. Защото ако не беше, ако това нещо наистина е било дете на мама, ако съм доведена на панаира от някаква свръхестествена сила, тогава всички останали предзнаменования може също да са верни. Лиз може наистина да умре тук. А това е немислимо, неприемливо. Значи беше съвпадение.
Елън…
Съвпадение, по дяволите!
Ейми изпита облекчение, когато напуснаха шоуто „Прищевки на природата“.
Возиха се отново на влакчето с лупингите, после на въртележката и изведнъж усетиха, че умират от глад. Това бе глад, причинен от наркотиците, неутолим апетит, познат на всички пристрастени пушачи на марихуана. Хапнаха хотдог, сладолед, ябълков сладкиш.