Най-сетне се озоваха пред Къщата на ужасите.
Едър мъж, облечен като Франкенщайн, подскачаше на ниска платформа и заплашваше хората, които се качваха във вагончетата-гондоли, за да влязат в Къщата на ужасите. Зъбеше се и размахваше ръце в нескопосана имитация на Борис Карлоф.
— Той е пълен бездарник — отбеляза Ричи.
Четиримата продължиха към платформата, откъдето висок, елегантен мъж приканваше минаващата тълпа. Той насочи поглед към тях, имаше най-невероятните сини очи, които Ейми бе виждала някога. След няколко секунди тя осъзна, че гигантското клоунско лице върху постройката има чертите на мъжа.
— Ужас-всяващо! Ужас-всяващо! — викаше той. — Таласъми, призраци и вампири! Паяци, по-големи от човек! Чудовища от други светове и от най-мрачните дълбини на този свят! Дали всички създания, които дебнат в Къщата на ужасите са само бездиханни кукли… или някое от тях е истинско? Уверете се сами! Разберете истината на свой риск! Можете ли да издържите изпитанието, напрежението, страха? Имате ли смелост? Дами, дали кавалерите ви са достатъчно силни, че да успокоят страха ви… или вие ще трябва да ги успокоявате? Ужас-всяващо!
— Обичам да минавам през Къщата на ужасите, когато се нося като хвърчило — обади се Лиз. — Когато си истински, напълно дрогиран, наистина е върховно всички тези гумени чудовища да скачат върху ти.
— Хайде, да вървим — предложи Ричи.
— Не, не — възрази Лиз, — трябва да го запазим за по-късно, когато наистина ще литнем.
— И сега летя прекалено нависоко — обади се Ейми.
— Аз също — отбеляза Бъз.
— О, ще стане още по-хубаво — рече Лиз. — Това е нищо.
— Ако се дрогирам още малко, ще трябва да ме затворят — обади се Ричи.
— Нека бъде килия за двама — рече Бъз.
— Точно това е идеята — развълнувано каза Лиз. — Трябва да сте наистина дрогирани, за да оцените както трябва Къщата на ужасите.
Не и аз, напомни си Ейми. Повече никакви наркотици тази вечер. Никога!
Качиха се на влакче, наречено Пълзящата змия. Мъжът, който късаше билетите беше джудже и докато чакаше влакчето да тръгне, Лиз се присмиваше на мъжа, подхвърляйки шеги за ръста му. Той я изгледа гневно и на Ейми й се прииска приятелката й да млъкне. Когато Пълзящата змия най-сетне потегли, джуджето си отмъсти; ускори повече от обикновено и влакчето пое по множеството лупинги, изкачвания и спускания с такава скорост, та Ейми се уплаши, че вагончетата ще изхвръкнат от релсите. Вълнуващото возене се превърна в истинско мъчение, което сякаш нямаше край — стомахът й се свиваше, ръцете я заболяха от стискане, пот изби по челото й. И дори при тези обстоятелства, когато платнения покрив автоматично се затвори над стремглаво препускащото влакче, Бъз се възползва от прикритието на тъмнината и ръцете му трескаво се плъзнаха по тялото на Ейми.
Цялата тази нощ е като Пълзящата змия, помисли си Ейми. Напълно неконтролируема.
След като отново се возиха на Октопода и весело се удряха на блъскащите се колички, четиримата се върнаха в задънената улица зад панаирните камиони и Лиз извади още една от цигарите със специалната подправка. Над панаира се бе спуснал мрак й четиримата не се виждаха добре, докато си предаваха цигарата. Шегуваха се, че някой непознат може да изникне от тъмнината и да си дръпне, без да разберат, и се баламосваха един на друг, че виждат уроди да се крият под камионите.
Ейми се опита да излъже, когато цигарата стигна до нея. Дръпна си, но не вдиша. Задържа дима в устата, сетне го издуха.
Дори в тъмнината, когато можеше да съди само по огънчето на цигарата и звука от вдишването, Лиз усети, че Ейми не си е смукнала както трябва от тревата.
— Не изоставай от нас, малката — рязко рече тя. — Не разваляй забавлението.
— Не разбирам за какво говориш — отвърна Ейми.
— Как пък не! Дръпни си хубаво от цигарата. Когато съм дрогирана, обичам да имам компания в същото състояние.
Най-вече за да не ядоса Лиз, Ейми смукна отново от цигарата и този път вдъхна дълбоко дима. Мразеше се, задето беше толкова слабохарактерна.
Но не искам да загубя Лиз, помисли си тя. Имам нужда от нея. Нима имам друг близък човек?
Когато се върнаха на централната алея, четиримата едва не се блъснаха в един албинос. Топлият юнски вятър развяваше рядката му, бяла като памук — не, като паяжина — коса. Той насочи към тях прозрачните си очи — очи, които напомняха студен блажен дим — и рече: