Елън заплака. Не само заради физическата болка. Заради мъката, стреса и ужаса. Сълзите щяха да отмият голяма част от нечовешкото напрежение и поне донякъде да намалят тежкия товар на вината.
„Аз съм убийца.“
„Не. То беше животно, твар…“
„Беше мое дете!“
„Не дете. Изчадие! Проклятие…“
Тя все още спореше със себе си, опитвайки се да намери приемливо обяснение за това, което беше извършила, за да може да продължи да живее, когато вратата на фургона се отвори с трясък и Конрад застана на прага, осветен в гръб от проблеснала светкавица. Бе загърнат в дъждобран, от който се стичаше вода; гъстата му черна коса беше мокра, кичури лепнеха по челото му. Вятърът се втурна през отворената врата и като огромно куче обиколи стаята, любопитно подушвайки всичко.
Страхът отново безмилостно сграбчи Елън за гърлото.
Конрад блъсна вратата и тя се затръшна. Обърна се и я видя да седи на пода, подпряла гръб на стената с разкъсана блуза и кървящи ръце.
Елън понечи да обясни защо е убила детето им, но не бе в състояние да говори. Устните й спазматично мърдаха, но оттам излизаха само дрезгави, неразбираеми звуци.
Конрад недоумяващо обходи с поглед стаята. Сетне отмести очи от Елън към кървавото смачкано същество на пода.
Огромните му ръце тутакси се сбиха в юмруци.
— Не! — промълви той, неспособен да повярва на очите си. — Не… не… не…
Бавно се приближи към малкия труп.
Треперейки неудържимо, Елън го проследи с поглед.
Зашеметен, Конрад коленичи и се вторачи в мъртвото създание. Цяла вечност не откъсна очи от него. Сетне по бузите му се процедиха сълзи. Елън никога досега не го бе виждала да плаче. Най-после той вдигна безжизненото телце и го притисна към гърдите си. Бледата кръв на рожбата му се стече по дъждобрана.
— Бебето ми, мъничкото ми бебе, сладкото ми малко момченце — проплака Конрад. — Момчето ми… Синчето ми… Какво се е случило с теб? Какво ти е направила тя? Какво е направила?
Страхът вдъхна на Елън нови сили. Тя се подпря с ръка на стената и се изправи. Краката й трепереха. Усещаше, че коленете й ще се огънат, ако се опита да направи дори една крачка.
Доловил шума, Конрад се извърна.
— Аз… трябваше да го направя — с треперещ глас промълви тя.
Сините му очи бяха леденостудени.
— То ме нападна.
Конрад положи тялото на пода. Нежно. Внимателно.
Едва ли ще бъде толкова нежен с мен, помисли си Елън.
— Моля те, Конрад! Моля те да ме разбереш.
Той се изправи и се приближи към нея.
Елън изпита отчаяно желание да избяга, ала не можеше да помръдне.
— Убила си Виктор — дрезгаво изрече Конрад.
Той беше дал име на детеподобното създание — Виктор Мартин Стрейкър — което й се струваше абсурдно. Повече от абсурдно. Опасно! Започнеше ли да го нарича по име, щеше да започне да мисли за него като за човешко бебе. А то не беше човек. Не беше човек, по дяволите! Беше изчадие. Не можеше да си позволи да изпитва чувства към него; чувствата щяха да я направят уязвима. Тя отказваше да го нарича Виктор. Отказваше дори да признае, че има пол. То не беше малко момче. Беше малко чудовище.
— Защо? Защо си убила моя Виктор?
— То ме нападна — повтори тя.
— Лъжкиня!
— Нападна ме!
— Лъжлива кучка!
— Погледни ме! — Тя протегна кървящите си длани. — Погледни какво ми причини.
Мъката, изписана по лицето на Конрад, се замени с яростна омраза.
— Опитала си се да го убиеш и той се е борил да се защити!
— Не! То беше отвратително. Ужасно. Заби ноктите си в мен. Опита се да раздере шията ми. Опита се да…
— Млъкни! — процеди през зъби той.
— Конрад, знаеш, че насилието бе вродено у него. И теб понякога те издраскваше до кръв. Ако бъдеш честен, ако сложиш ръка на сърцето си, ще признаеш, че съм права. Ние дадохме живот не на дете. А на изчадие. Изчадие на злото, Конрад. То…
— Казах ти да си затвориш гадната уста, мръсна кучко!
Той трепереше от ярост. Пяна бе избила по устните му.
Елън се сви като от удар.
— Полиция ли ще извикаш?
— Знаеш, че работещите на панаира никога не тичат при ченгетата. Ние сами решаваме проблемите си. Зная как да постъпя с отвратителна мръсница като теб.