Вишнушарман, Пурнабхадра
Панчатантра
Древноиндийското петокнижие
Предговор от преводача
Глупави били синовете на цар Амарашакти.
„Много скъпоценни камъни от диадемите на най-славни царе покривали с блясък нозете му и несравними достойнства достигнал той във всички изкуства.“ Но нито славата, нито „царството, спасено от враговете“, радвали сърцето му. А по това време глупостта била най-големият извор на човешка мъка. Тогава министрите го посъветвали: „Тук има един брахман Вишнушарман, когото славят като несравним познавач на много науки. Навярно бързо ще пробуди разума им.“ Опечаленият цар се съгласил. Скоро след това мъдрецът Вишнушарман съчинил пет книги: „Разединение на приятели“, „Печелене на приятели“, „За гарваните и кукумявките“, „Загуба на придобитото“ и „Безразсъдни постъпки“ — и дал да ги прочетат царските синове. Като се запознали с тях, глупците поумнели.
Такава е легендата за написването на „Панчатантра“, една от знаменитите книги на древноиндийската литература. На нея й било съдено да бъде след Библията най-разпространената книга в света! Повече от 200 превода на над 60 езика от IV век до наши дни съществуват по земята и много трудно може да се намери друго произведение, което да съперничи на този литературен паметник, вградил в себе си бисерите на много народи и творци. Но докато превеждането на Светото писание в повечето случаи е било организирано, превеждането на древноиндийското „Петокнижие“ винаги е било освободено от канона и без да бъде от никого препоръчвано и славославено, се четяло с еднаква радост от всички — вярващи и невярващи, будисти и християни, мюсюлмани и евреи. Никоя религия не е по-силна от гениалната литература. Малко са книгите в световната съкровищница с такава странна съдба.
Замислена като учебник от наставления и мъдрости за управници, „Панчатантра“ бързо преминала границите на своето първоначално предназначение. Всяка от петте книги носи основна идея, съответствуваща на заглавието. Тя би звучала дидактически или като пряк съвет, ако не беше изящното композиционно и художествено майсторство на безименния творец. Защото, колкото и красива да е легендата, тя и до днес не е доказана. Само с няколко стиха във вид на притча или афоризъм се поднася един от законите на Ману. Разказът от стих преминава в проза с развита фабула. Следват вълшебни приказки и битови новели. Понякога потокът на действието така се усложнява, „разказ в разказ“ позволява на героите най-добре да се разкрият. И всичко завършва с едно афористично двустишие, което наред с поуката вплита в себе си и намека за съдържанието на следващия разказ.
„Смесването на хора и животни — по думите на съветския индолог В. В. Иванов, — предания и битови разкази, повести за вълшебници и политически наставления създават неподражаема прелест на «Панчатантра».
На тази пъстрота на съдържанието на книгата сякаш най-добре отговаря нейната сложна и свободна композиция с редуване на основни разкази и вмъкнати епизоди, диалози и монолози на действуващите лица, авторски текст, стихотворни разсъждения и прозаически периоди… Редуването на стихове и проза в «Панчатантра» е свързано със сложния композиционен строеж на цялото произведение и със съчетаването на преки наставления и алегории. Стихотворенията, в които се формулират правилата на житейските мъдрости, служат заедно с това като повод за влагане в тъкънта на повествованието нови и нови вмъкнати епизоди, илюстриращи тези правила. Стихотворните фрагменти прикрепват вмъкнатите новели към основната нишка на произведението.“
Счита се, че „Панчатантра“ е написана през IV век от н.е. но зараждането на отделни нейни стихове и разкази се отнася към много по-ранно време. Става въпрос за повечето от басните за животните, които идват навярно от културното наследство на доарийското население, населявало бреговете на река Инд около три хиляди години преди новата ера. Неговата писменост още не е разчетена, но по скални рисунки и предмети са открити животни, много близки с описваните в по-късната древноиндийска литература. Тези басни преминават в будистките джатаки — нравоучителни разкази, във ведическите ригведи и в другото крупно произведение на древноиндийския епос „Махабхарата“. С една дума, времето за създаване на „Панчатантра“ е цяла епоха, събрала заедно най-хубавите сентенции от ведическата литература до „Махабхарата“, законите на Ману, будистките и джайнистките текстове. Това е епохата на Гуптите (около 350 — 450 г.) или наречена още „Златният век“, когато древноиндийската култура достига високи върхове. Разцъвтяването на литературата не е изолиран факт. През това време има голям подем на занаятчийството и търговията. Произведенията на индийските майстори тръгват по пътищата на Предна и Централна Азия, прехвърлят Хималаите към Китай. Индийските кораби се насочват към трите хиляди острова на Индонезия. И в този икономически разцвет населението рязко се разслоявало на производители и търговци, на управници и отшелници, на богослужители и царе, както забелязва тогава китайският пътешественик и будист Фа Сян.