Като поразмислил така и иначе, повикал Дантила, надарил го с царски украшения и дрехи и го върнал на предишната длъжност.
Ето защо аз казвам: „От гордост който не почита…“ Сандживака отговорил: „Скъпи, ти каза истината. Така трябва да се постъпва.“
Тогава Даманака повел вола, пристигнал при Пингалака и казал: „Божествени! Доведох Сандживака. Сега божественият трябва да реши.“ А Сандживака, като се поклонил почтително, скромно застанал пред лъва. Пингалака му протегнал своята непобедима, справедлива лапа. дебела и закръглена, украсена с нокти, подобни на гръмотевични стрели, и казал:
„Здрав ли си? Защо живееш в тази безлюдна гора?“ И в отговор Сандживака разказал за това, как изостанал от търговеца Вардхамана, и за това, което се случило после. След като изслушал разказа на Сандживака, Пингалака казал: „Приятелю, не трябва да се страхуваш! Тази гора се пази от моите лапи и ти можеш да живееш тук, както ти харесва. Обаче се движи по-близо до мен, защото въпреки всичко тази гора е пълна с хищници и на всяка крачка можеш да срещнеш някаква опасност.“ Сандживака отговорил:
„Както е угодно на божествения.“
След това господарят на зверовете се спуснал на брега на Ямуна, къпал се до насита, пил вода и спокойно се върнал обратно в гората.
Така ден след ден във взаимна дружба им минавало времето. Благодарение на изучилия много науки и мъдър в разсъжденията Сандживака глупавият Пингалака бързо поумнял. Той забравил горските навици и започнал да прекарва времето си разумно, като селски жител. Но защо да приказвам? Всеки ден Пингалака и Сандживака се уединявали и водили разговори помежду си.
През това време останалите зверове се намирали малко настрана от тях. Що се отнася до чакалите, то не можели да влязат дори при царя. И лишени от покровителството на лъва, всички седели на едно място, измъчвани от глад и болести. Нали е казано:
Награди щом не дава царят,
сами напускат го слугите, тъй както по дървета сухи
не кацат никога орлите.
А също така:
Ласкателствата да не свършват,
да нямат почестите брой — слугите се прощават с царя,
щом лошо ги прехранва той.
И след това:
Щом царят винаги се грижи
с любов за всеки свой слуга, ти никога не ще разбиеш
на тази преданост кръга.
Защото този свят, в който единият изяжда другия, се крепи на четири способа, от които първият е дружбата. Това става така:
Над болни лекари стоят,
царете — над страните, над равнодушните — крадци,
над глупавите — мъдреците.
Търговците — над купувача,
развратниците — над страстта. И само майсторът изкусен
владее сигурно света.
И ето че лишените от милостта на господаря Каратака и Даманака, чиито вратове измършавели от глад, започнали да се съветват помежду си. Даманака казал: „Благородни Каратака! Ами че ние се оказахме в подчинено положение. Пингалака изостави своите работи, омаян от думите на Сандживака, и цялата свита се разпръсна. Какво да се прави?“ Каратака отговорил: „Господарят дори и да не вземе под внимание твоите думи, все едно, трябва да се обърнеш към него, за да снемеш вината от себе си. Нали е казано:
Достоен е за гняв суров
слугата верен някой ден, отбягнал своя властелин
или пък слона разярен.
Така и ти, като свърза този гризач на трева с господаря, все едно, че започна да мъкнеш с лапите си горещи въглени.“ Даманака казал: „Това е вярно. Тук съм виновен аз, а не господарят. Нали е казано:
Чакал убили два овена,
мен от хитреца ме боли, за чужд грях сводницата тегли
по собствена вина, нали!“
Каратака попитал: „Как?“ Онзи разказал:
ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ
„В усамотена местност на една страна се намирал манастир. Живял там бедно монахът Девашарман. Много пожертвуватели го дарявали със скъпи дрехи, а той ги продавал и след време натрупал голямо богатство. Като не се доверявал на никого ни денем, ни нощем, не изпускал парите изпод мишницата си. Наистина хубаво се казва:
Нещастие парите носят,