«Леличко! Майчице! Сестрице! Приятелко! Умнице! Който е чул за нещастието, той знае и средства против него. Спаси ни от устата на смъртта!» Чаплата казала: «Аз съм птица и не мога да се боря с хората. Но имам достатъчно сила, за да ви пренеса от този вир в друг, по-дълбок.» Тогава обитателите на езерото, подмамени от лъжливите й думи, заговорили в надпревара: «Леличко! Приятелко! Безкористна родственице! Мен, първо мен пренеси! Мигар не си чула:
Само който е надмогнал
с ум и разум свойта страст —
ще си отдаде живота
за приятел в труден час.»
И злосторницата, скришом подсмивайки се, помислила: «Щом спечеля доверието на тези риби благодарение на ума си, с удоволствие ще ги изям.» Тя започнала да лови с клюна си рибите, пренасяла ги от вира на скалата и там ги изяждала. Така всеки ден си похапвала до насита и изпитвала голяма радост, а когато се връщала при рибите, всеки път ги успокоявала с лъжливи вести.
Накрая ракът — също усетил в сърцето си страх пред смъртта — започнал настойчиво да я моли:
«Леличко! Трябва и мен да изтръгнеш от устата на смъртта.» Чаплата помислила: «Омръзна ми да се храня само с риба. Ще опитам аз рака, вкусът му е особен и не ми е познат.» Стиснала рака в клюна си и полетяла с него във въздуха. Когато се отдалечила от всички вирове, поискала да го остави върху блесналата от слънцето скала. Но ракът я попитал: «Леличко, не виждам дълбокия вир?» Тогава тя отговорила със смях: «Погледни тази широка, блестяща скала. Всички обитатели на езерото намериха тук покой. Сега е твой ред.» Ракът погледнал надолу и като видял голямата страшна скала, цялата покрита с рибени кости, помислил: «Уви!
До свойта цел за да доплува, човекът просто е двояк:
на враг приятел се преструва, приятел се мени на враг.
И още:
И по-добре — със враг коварен, змия да сложиш в своя джеб, отколкото да е бездарен и зъл приятеля до теб.
Несъмнено тя е изяла тези риби и от тях е останало само купчина кости. Какво да се прави, щом като е дошло времето? Защо да се мисли?
Страхувай се пред бедата,
но щом пристигне — смел бъди, и свил в студен юмрук ръката,
неотразимо победи.
Ето защо, докато още не е успяла да ме хвърли на скалата, ще я хвана с четирите си остри клещи.» Така и направил, а чаплата би летяла и по-нататък, но от глупост не съобразила как да се освободи от клещите на рака и той й откъснал главата. След това, като сграбчил шията на чаплата, подобна на корен от лотос, ракът се върнал полека в своя вир при рибите. Те попитали: «Братко, защо се върна?» А той им показал, в потвърждение на думите си, главата на чаплата и отговорил: «Тази чапла е отнасяла всички обитатели на езерото, подмамени от лъжливите й думи. хвърляла ги е на една скала, недалеч оттук, и ги е изяждала. А аз, преди да ме умъртви, разбрах, че убива всеки, който й се доверява; и ето че ви донесох главата й. Затова не се тревожете. Сега за всички обитатели на езерото ще настъпи спокойствие.»
[Край на петия разказ]
Ето защо аз казвам: «Куп риба от вира отнесе…» Гарванът попитал: «Но кажи, скъпи, как ще загине тази зла змия?» Чакалът отговорил: «Иди там, където живее господарят. Задигни от който и да е безгрижен богаташ златна верижка или бисерна огърлица и я хвърли в дупката на змията. Тази вещ ще я погуби.»
Гарванът и гаргата полетели в същия час кой накъдето види. И като достигнала до едно езеро, гаргата видяла, че жените от харема на някакъв цар играят във водата, а златните им верижки, бисерните огърлици, дрехите и украшенията се намирали на брега. Гаргата взела една златна верижка и се отправила към своето дърво. Когато видели това, пазачите на женските покои и евнусите грабнали тояги и се спуснали след нея. А гаргата хвърлила златната верижка в дупката, където живеела змията; и отлетяла по-нататък. Щом царските слуги се покачили на дървото, намерили в дупката черната змия с вирната качулка. Убили я с тояги, взели златната верижка и се върнали. А гарванът заживял с жена си много щастливо.
Ето защо аз казвам: «Ако ти липсват сили, хитрост…» А за разумните няма нищо непреодолимо. Нали е казано:
Разумен е човекът, който
не се гордее, че е пръв.
В гората заекът погубил
опиянен от слава лъв.“
Каратака попитал: „Как?“ Даманака разказал:
СЕДМИ РАЗКАЗ
"Живял в една гора опиянен от гордост лъв, на име Мандамати. Неуморно унищожавал зверовете. И ето че родените в тази гора антилопи, глигани, биволи, гайяли, зайци и други животни се събрали разтревожени, застанали на колене и като склонили глави, започнали смирено да молят господаря на зверовете: „Божествени! Защо унищожаваш без всякаква причина живите същества? Това е толкова жестоко и нечестиво? И нали казват: