Тоз, който себе си не знае
и не познава своя враг, подобно пеперуда в огън —
ще изгори като глупак.
А също така:
Ако слабака се нахвърли
юнака да убие в бой, безславен — като слон без зъби,
след туй ще се завърне той.“
Мандамати казал: „Това не е твоя работа! Покажи ми го, дори и да е в крепост.“ Заекът отговорил:
„Щом като е така, нека господарят върви след мен.“ Той тръгнал напред и като стигнал до кладенеца, се обърнал към Мандамати: „Господарю, кой може да устои на твоето могъщество? Още щом те зърна, този лъжец се скри в крепостта. Ела насам, за да ти го покажа.“ Мандамати казал: „Скъпи, покажи ми го по-бързо.“ И онзи му показал кладенеца. Глупавият лъв видял във водата своето отражение и заревал. А от кладенеца, отразен от стените, се чул два пъти по-силен рев. Лъвът помислил: „Този лъв е много силен“ — хвърлил се надолу и се лишил от живота. А доволният заек зарадвал всички зверове и прославен, заживял щастливо в гората.
Ето защо аз казвам: „Разумен е човекът, който…“ Каратака казал: „Това прилича на приказката за гарвана и плода на палмата. Макар заекът да е успял, все пак човек, лишен от могъщество, не трябва да мами големите.“ Даманака казал: „Силен или слаб — всеки трябва да бъде решителен в действията си. Нали е казано:
Ще стигне смелият до някаква сполука. Страхливците шептят: «Съдба, съдба!»
Съдбата подчини, вдигни дори юмрука, че няма да е грях, когато си в борба!
При това самите богове помагат на този, който е винаги предприемчив. Нали е казано:
На смелия за да помага,
в съюз и богът е призван. Така помогнал на тъкача
Вишну със своя Гарутман.“
Каратака попитал: „Как благодарение на увереността и ловката лъжа е бил постигнат успех?“ И онзи разказал:
ОСМИ РАЗКАЗ
„Има в страната на гаудите град, който се нарича Пундхравардхана. Живели в него двама приятели, тъкач и майстор-колар, които били съвършени в занаятите си. Щедро пилеели спечелените пари, носели скъпи дрехи, меки и пъстри; красели се с цветя и бетел, парфюмирали се с камфор, алое и мускус. Три четвърти от деня работели, а след това издокарани се разхождали из площадите, храмовете и други места. Така прекарвали времето си. Но на един голям празник всички граждани, облечени кой както може, тръгнали да се разхождат покрай един храм. И ето че премененият тъкач и майсторът-колар, както разглеждали украсените лица на тълпящите се отвсякъде хора, забелязали дъщерята на царя, която седяла, заобиколена от приятелките си, на балкона на горния етаж на двореца. Нейните пищни гърди цъфтели с първата младост, заоблените й бедра се отличавали със стройност, а талията й била тънка фиданка. Косата й, тъмна като буреносен облак, била мека, лъскава и вълниста. Златните украшения, които се поклащали на ушите й, съперничели на сладостните люлки на бога на любовта. Лицето й било прекрасно, като току-що разпукнал нежен цвят на лотос; като чуден сън завладявала тя очите на хората.
И щом видял тази несравнима красота, тъкачът, поразен в самото сърце от петте стрели на Манасиджа, запазил присъствие на духа и скривайки вълнението си, се добрал някак си до своя дом. През целия път пред очите му бил образът на царската дъщеря. С тежки и горещи въздишки се отпуснал върху непостланото легло и като си представил царската дъщеря такава, каквато я видял, прочел стиховете:
«При красотата скромността живее». Уви! Не е така. Усещам мъка. Тя влезе в мен, дълбоко, но къде е, че тялото ми все гори в разлъка!
И също така:
Едното в пламъка на любовта,
а другото със нея, а третото с ума ми —
с три сърца живея.
И също така:
Нали красивите черти са щастието на света! Газелооката защо ме овъглява с красота?
Червени устни — бимба. Гърди — овални чаши,
стаили смях най-звънък, а пъп дълбок и нежен и виещи се къдри,
и стан изящен, тънък, донасят без догадка страдания не малко
на всеки влюбен мъж. Но що за справедливост — от образа й румен
ще пламна изведнъж!
Да се притисна до гърдите,
студено-тръпни от шафрана, и тихо да ме приласкае
неземен аромат издън душата й — и там заключен,
изпепелен от страст уханна, поне за миг очи да склопя,
видял най-сладкия си сън.
Макар от теб да е далече любимата,
но ти я виждаш пред себе си, в сърцето, тъй привикни с това вълшебство,
щом те измъчва мълчанието й от небето. Нали на срещата часа сега,
усамотен, печал ти носи. Тоз, който е себелюбив, от радост е лишен,
а веселяка — от въпроси.
«В света е всичко миг» — навярно
тъй Буда е определил. Но щом за нея си помисля,