не чезне образа й мил.“
Така възбуден, той не престанал да въздиша във всички съзвучия, докато не настъпила нощта. На другия ден, в уречения час, в дома на тъкача дошъл пременен майсторът колар. Той заварил тъкача прострян върху непостланото легло, дълбоко и тежко въздишащ, пребледнял и облян в сълзи. Като го видял в този вид, коларят казал: „Ей, приятелю! Какво се е случило днес с теб?“ И когато от срам онзи не отговорил нищо на въпроса му, натъженият колар прочел следното стихотворение:
„Мигар може от приятели да се страхуваш? Дал им помощ — да тъжиш напук? Ако в някого повярваш като в майка, само той ти е приятел, никой друг.“
А коларят умеел да разпознава болестите по техните външни признаци; сложил ръка върху сърцето на тъкача и казал: „Приятелю, струва ми се, че състоянието ти е предизвикано не от треска, а от любов.“ И щом коларят казал какво става с тъкача, онзи седнал и прочел стихотворението:
„Щом искаш пак да бъдеш
със душа щастлива, на верния слуга, на своята
жена благочестива, на властелина всемогъщ,
отдаден на страната цял, и на приятеля си — разкажи
дълбоко скритата печал.“
И след това тъкачът му разказал всичко за себе си, като започнал от часа, в който видял царската дъщеря. Тогава коларят, като помислил, казал: „Нали този цар е кшатрий. И не се ли страхуваш от тази нечестива постъпка? Ами че ти си вайша?“ Но тъкачът отговорил: „По закон кшатрият може да вземе съпруга от три касти. Навярно тя е дъщеря на вайшийка. Затова ме и влече към нея. Нали е казано:
Уверен съм, при кшатрия ще идеш ти,
и от това сърцето ми се устремява.
Нали у хората, със благородство във гръдта,
глас вътрешен в такива случаи решава.“
Узнал решението му, коларят казал: „Приятелю, какво да се прави сега?“ Тъкачът отговорил: „Отде да зная? Разказах ти всичко като на приятел.“ Казал това и млъкнал. Тогава коларят го посъветвал: „Стани, измий се, хапни нещо и престани да тъгуваш. Аз ще измисля такова средство, благодарение на което ти ще можеш непрекъснато да вкусваш с нея радостта от любовното наслаждение.“
Ободрен от обещанието на приятеля си, тъкачът станал и се заловил за своята работа. А коларят издялал от дърво образа на Гаруда, който се вдигал нагоре с помощта на клин, украсил го с най-различни краски, занесъл го другия ден на тъкача и казал:
„Приятелю, седни върху този Гаруда, постави клина и ще можеш да полетиш, където поискаш. Когато изтеглиш клина, ще се спуснеш на земята. Вземи го за себе си. Тази вечер, когато хората заспят, приеми образа на Нараяна, украси тялото си, седни на Гаруда, създаден благодарение силата на моите знания, спусни се върху покрива на двореца и постъпи с царската дъщеря както пожелаеш. Царската дъщеря, разбира се, спи сама на балкона на двореца.“
След това коларят си отишъл, а тъкачът прекарал остатъка от деня, завладян от стотици желания. Щом настъпила нощта, благоухаещ на ароматни води, пудри, помади, бетел, благоуханно средство за устата, цветя и други такива, облечен в най-хубавите дрехи, накичен с венци, блестящ от диадеми и всякакви украшения, постъпил така, както го посъветвал приятелят му. И когато царската дъщеря, чието сърце било едва докоснато от Мадана, лежала сама в леглото си на балкона, обляна от лунна светлина, и с усмивка гледала месеца, изведнъж видяла тъкача в образа на Нараяна, седнал върху Вайнатейя, тя с вълнение се надигнала в леглото, поздравила го с уважение и попитала: „Божествени! По каква причина съм почетена с твоето идване? Обясни ми как да постъпя.“ Тъкачът й отговорил бавно, с дълбок и нежен глас: „Скъпа, аз дойдох тук заради теб.“ Царкинята възразила: „Но нали аз съм дъщеря на човек.“ Той отговорил: „Ти си моята предишна съпруга, изгонена от небето заради проклятие. Дълго време те пазех от мъжете и затова сега ще се оженя за теб по обичая на гандхарвите.“ Като помислила: „Та нали това е най-недостижимото желание“, тя се съгласила и той я взел за жена по обичая на гандхарвите.
Така прекарвали времето, с всеки изминат ден любовта им растяла. В края на всяка нощ тъкачът сядал на дървения Гаруда и на прощаване казвал:
„Отивам на небето на Вайкунтха“ — и незабелязан от никого, се завръщал в своя дом.
Но веднъж пазачите на женските покои забелязали по тялото на царкинята следи от мъжки наслаждения. От страх за живота си те се обърнали към своя господар: „Божествени! Бъди милостив и обещай, че ще ни пощадиш. Трябва да ти съобщим нещо.“ Царят обещал и пазителите на женските покои му разказали: „О, божествени! Женските покои се пазят усърдно — те са недостъпни за мъже и все пак видът на царкиня Сударшана е такъв, като че някой й се наслаждава. Ние не можем да направим нищо. Нека решава божественият.“