Панчатантра (Древноиндийското петокнижие)

Но за какво са много думи — често се повтаря по страниците на „Панчатантра“. Преди години, когато превеждах стиховете на Омар Хайям и Хафез, попадах на следи от древно индийската литература и най-вече от удивителното „Петокнижие“. Тогава започнах да го чета, доколкото ме интересуваше отделен стих, бог или философска сентенция — и много скоро ме погълна атмосферата на необикновените басни и приказни мотиви, преплетени с реалистични и баладични новели. Жанрът изчезваше като форма и през неговите граници възникваше особен строй на повествованието, непознато поне за мен, когато в едно действие участвуват заедно хора, митологични същества и животни, надарени с всички черти на човешкия характер. Светът около мен се насели с брахмани и крадци, царе и сводници, тъкачи, бръснари, слуги и чакали, царски дъщери и развратници, управници и вълци, вълшебници, зли духове, змии, лъвове и магарета — с този необичаен свят от действуващи лица и герои по страниците на книгата.

Тогава живеех в Москва, и колкото по навлизах в книгата, все повече имах нужда от чудесното санскритско тълкуване на А. Я. Сиркин, без чиято помощ авторът на този превод нямаше да се осмели да накара чудните древноиндийски герои да заговорят на български.

Трябваше ми и умението на покойната А. Адалис, нейният дългогодишен опит от преводите й на източни стихове. Нещата така се изменяха, че започнах заедно със съветници и кукумявки, с управници и чакали да въздавам правосъдие на отшелници и крадци, да възненавиждам предателството, да славославя дружбата. Защото:

Вежливият за миг не ще прекъсне
тоз, който пие цяр или се бръсне,
и онзи, който с трепетна омая,
в леглото на жената търси рая.

И още:

От словото се ражда слово,
а името ти е от имена.
Така и зърното отново
се ражда от зърна.

А също така:

Макар и вкъщи да са се родили,
вреда ни носят мишките и страх
към котките оставаме ний мили,
защото полза имаме от тях.

В „Панчатантра“ стиховете играят особена роля. Ако обикновено повествованието се води в проза, стиховете идват да понесат поуката, мъдростта, философския резултат от житейския опит.

Кротко и с дълбок подтекст носят в себе си нравоучението, разкриват мъдростта и глупостта, определят богатството и бедността.

Клеймят, хвалят, определят доброто и злото — само малка част от тях имат разказвателен характер.

Това са бисери от огърлицата на мъдростта, събирани векове, включили в себе си всички науки и вери.

Много от характера на нашето поведение идва направо от тях:

Достигнал недостигнат ум,
в парите нямай вяра.
Какво е празния им шум —
тревичка пред чинара.

При това:

Небрежността довежда смърт,
руши се бентът от водата,
страхливият от дума мре,
а любовта от клеветата.

Има голяма истина в следващия стих:

Щом си обикалял трона, а сега си без кресло, знатен да си, ще желаеш винаги на царя зло.

И още:

Какво е вятъра за вейките зелени, щом духне — те се свеждат изведнъж. А колко дъбове е виждал повалени… Могъщият се бори само със могъщ.

Освен това:

С дърва насища ли се огън,
безкраен океан — с поток, смъртта със хиляди живота,
а мъж със поглед черноок?

Следват стихове, взети свободно от книгата, които крият определена философска връзка с текста, но и като поетическа сентенция имат напълно завършен смисъл:

Дори последния подлец, щом царска служба вземе, ни ще дочуе упрек лош, ни ще усети бреме.
Под славата на своя трон
не се замисля царя много. Като разбуден весел слон,
понесен, всичко тъпче строго. Но случи ли се след това,
надут, да падне сред бедите не свойта глупава глава
той обвинява, а — слугите.
Великият в рода си — от мръсници е длъжен да се пази по света:
че няма полза никаква от спици, ако се счупи някой ден оста.
От царя по-далеч, когато
сред подлеци стои за срам! Изглежда бисерна реката,
но крокодили има там.