Богата е древноиндийската литература на произведения за общественото и нравственото поведение на хората, за любовта. Сред морето от легенди, приказки, епически поеми, религиозни трактати, химни, притчи, морализаторски закони особено място заема жанрът шастра, който на български означава „съвет“. Още преди да се появи „Панчатантра“, тези „съвети“ обхващали различни области на човешките знания — граматика, право, военно дело, медицина, астрономия, теология, философия. Известни били „Дхармашастра“ — „дхарма“ — закони за нравствеността или общо — „Съвет по законите на нравствеността“. Тази книга се приписва на легендарния законоучител на древността Ману. Друг такъв сборник — „Артхашастра“ от „артха“ — житейска полза — учи държавниците как да добият полза в държавните работи. Подобен сборник е бил „Нитишастра“ — „нити“ — поведение, което е наука за житейската мъдрост. Появата на „Панчатантра“ — от „панча“ — пет и „тантра“ — основно положение, а по-късно — раздел, излагащ едно от основните положения — е била предизвикана от необходимостта да се обединят в една книга петте основни положения на науката за правилното поведение житейската и държавната мъдрост, която да даде ум не само на глупавите царски синове, а да служи за възпитание на всички поколения. „Панчатантра“ може да се преведе още и като „пет наставнически книги“, но това съвсем не означава, че книгата се състои от празно морализаторство. Никакви канони на морала не сковават автора на това голямо произведение, когато със силата на художественото слово съветва управници, брахмани и монаси. Авторът винаги се придържа не толкова към законите на „дхарма“, а се ръководи преди всичко от непосредствената изгода, печалба и полза. Затова в някои от разказите не винаги умът е висшият съдник при разрешаването на конфликта. Добрите постъпки и лошите се разглеждат откъм страната на практическите им резултати. Приятелството се доказва в беда. Пред нас се изправя един цял свят — обикновен и безсмъртен, — еднакъв във всекидневните си грижи и противоречив в стремежите си. И ако човек поне в един разказ или стих види себе си като в огледало; ще разбере защо са поумнели царските синове.
В основата на българския превод на „Панчатантра“, с незначителни съкращения, лежи джайнистката версия на монаха Пурнабхадра от 1199 година, считана от специалистите за една от най-пълните и точни книги на произведението, критическо издание на И. Хертел (The Panchatantra. Text of Purnadhabra, eb. i. Hertel. Naruard Oriental Sries, vol. 11–12, Camdribqe, Mass, 1908 — 1912).
Доколкото санскритският език има друг метрически строй на поетическото слово — с редуване на къса и дълга гласна и особен ред на думите в изречението, при това, някои от които дълги цяла страница — взети са под внимание и изданието от серията „Литературние памятники“ на Академията на науките на СССР, Москва 1958 г., съкратеният вариант на „Госсударственное издательство художественой литератури“, Москва 1962 г. и словенското издание на Mjabinska kniqa — 1959, Ljubljana.
В своята практическа работа се стремях да постигна художествен еквивалент на оригинала, а не да правя научен подстрочник, като много от неясните места и обяснения възприех по тълкуването на известните изтоковеди и индолози И. Хертел, Ф. Еджертон, Р. О. Шор, А. А. Потебня, Б. Я. Владимирцев, С. Ф. Олденбург и др. Някои имена на животни и растения, които съответствуват на наши такива, преведох условно, на останалите запазих названията от оригинала. Що се отнася за поетическите форми и размери в санскритския език, те са двадесет и четири — за българския ямб, хорей, амфибрахий, дактил и анапест, заедно с александрийския стих и гръцкия хекзаметър се оказа непривично да предадат богатата звукова синонимика на оригинала: непрекъснат звукопис, логически и поетически цезури, игра на думи и тонове, асонанси, алитерации. Колкото и да съм се придържал поне формално, а понякога и звуково да бъдат близки до оригинала, основният ми стремеж е бил да предам смисловото богатство на стиховете, афористичния им заряд, дълбокия им философски подтекст. Ако съм постигнал нещо от това, тогава ненапразно се е трудил, къде-къде повече от мен, мъдрецът Вишнушарман.