„Щом от приятел нов е длъжен
да падне стар приятел чист, със новия не се събирай,
не давай ,за просо ориз.“
Щом чула това, тя излязла бързо от дупката и двамата се поздравили с уважение. След миг Лагхупатанака казал на Хирания: „Прибери се в жилището си, а аз ще потърся храна.“ Оставил я и навлязъл дълбоко в гъстата гора. Там видял див бивол, убит от тигър. Наял се до насита, взел със себе си късче месо, подобно на цвета на палаша. и като се върнал при Хирания, я извикал: „Излез, излез, скъпа Хирания! Изяж месото, което ти донесох…“ А тя, също изпълнена с грижи, му била приготвила много просо и ориз и казала: „Скъпи! Изяж ориза, който намерих, както можах.“ И те, макар че били сити, започнали да се хранят, за да докажат своята взаимна привързаност. Защото в това е зърното на дружбата. Нали е казано:
Шест признака за дружба има:
да вземаш, след това да даваш,
да се разкриваш и да питаш,
да вкусваш и да угощаваш.
Но за какво са много думи?
Тъй както ноктите с месото
са сраснали в една ръка, сприятелил се черен гарван
навеки с мишката така.
И мишката била толкова възхитена от услужливостта на гарвана, че постоянно се вмъквала под крилете му и оставала там.
Но ето че веднъж гарванът дошел при нея с насълзени очи и заеквайки, казал: „Скъпа Хирания! Омръзна ми да живея тук и ще се отправя към други места.“ Хирания попитала: „Скъпи, защо ти омръзна тук?“ Гарванът отговорил: „Слушай, скъпа: в тази страна сега има голяма суша и хората, измъчвани от глад, не правят дори жертвоприношения. Освен това във всяка къща са разстлани мрежи за лов на птици. Било ми съдено да остана жив и не попаднах в мрежите. И сега, напускайки тези места, аз проливам сълзи. Ето защо се отправям към друга страна.“ Хирания казала: „В такъв случай разкажи накъде ще се отправиш.“ Той отговорил: „В гъстата гора на една южна страна има голямо езеро. Там живее моята най-добра приятелка, дори по-близка от теб — костенурката Мантхарака. Тя до насита ще ме храни с риба. Наслаждавайки се на радостта от общуването с нея и на хубавите мисли, ще прекарвам времето си щастливо. Не мога да гледам как унищожават птиците! Нали е казано:
Щастлив е, който не е виждал
смъртта във своя род, грабеж,
жена си в чуждата прегръдка
и своя стар приятел в гмеж.“
Хирания казала: „Щом като е така, и аз ще тръгна с теб. Нали и мен ме сполетя голямо нещастие.“ Гарванът попитал: „Какво?“ Хирания отговорила:
„За това трябва да се разказва дълго. На онова място ще ти разкажа всичко.“ Той казал: „Но нали аз се движа във въздуха, а ти — по земята. Как ще тръгнеш с мен?“ Тя отговорила: „Ако има смисъл да се запази животът ми, качи ме на гърба си и ме носи полекичка.“ Гарванът с радост казал: „Щом като е така, аз съм щастлив и няма по-щастлив от мен. Така и ще направим! Нали аз знам осем начина на летене, първият от които е съвместното летене. Затова ще ми бъде леко да те нося.“ Хирания казала: „Искам да знам как се наричат тези полети.“ Гарванът обяснил:
„Съвместен полет, полет къс,
висок и нисък, бърз, насечен
и полет косо, полет в кръг,
отлитане към край далечен.“
Когато чула това, Хирания се качила на гърба му и се отправили по начина на „съвместното летене“. Постепенно тя ,се добрала с него до езерото. През това време Мантхарака, която умеела да прави всичко на място и навреме, видяла гарвана и седящата върху него мишка. Като помислила: „Кой е това?“, тя бързо се скрила във водата. А Лагхупатанака спуснал Хирания в корубата на едно дърво, стоящо на брега, кацнал на края на един клон и силно казал: „Хей, хей, Мантхарака, ела! Аз съм твоят приятел, гарванът, след дългата раздяла дойдох с копнеещо сърце. Ела и ме прегърни. Нали е казано :
Защо ни е сантал и камфор,
през зимата прохладен сняг? Не струват колкото частица
от нашия приятел драг.“
Щом чула това и се уверила окончателно, че е той, Мантхарака, чиито очи се изпълнили с радостни сълзи, бързо излязла от водата. И казала: „Прости ми за вината. Не те познах“ — и прегърнала спусналия се от дървото Лагхупатанака. След това седнали под дървото и си разказали един на друг всичко, което се било случило с тях.
А Хирания се поклонила на Мантхарака и също седнала наблизо. Мантхарака попитала Лагхупатанака: „Хей, коя е тази мишка и защо я донесе тук на гърба си, когато тя може да ти бъде храна?“ Лагхупатанака отговорил: „Тази мишка на име Хирания е моя приятелка. И за мен тя е като втори живот. Но за какво са много думи: