Подобно капките дъждовни,
неизброимите звезди
или прашинките вековни
по пътища и по следи —
достойнствата й са безбройни, душата й не е от дреб, ала светът й е омръзнал и ето я сега при теб.“
Мантхарака попитала: „Защо е станала равнодушна към света?“ Гарванът казал: „Още на старото място я попитах, но тя отговори: «За това трябва дълго да се разказва. На новото място ще ти разкажа всичко.» — и досега още нищо не е разказала… Скъпа Хирания, разкажи сега и на двама ни, защо си станала равнодушна към света?“ Хирания разказала:
ВТОРИ РАЗКАЗ
„Има в една южна страна град, наречен Прамадаропия. Недалеч от него се намира храмът «Махешвара». Близко до храма в една килия живееше в нищета монахът Бутакарна. Когато събираше милостиня, напълваха паничката му за подаяния с превъзходни ястия, подправени със ситна захар, мед и сок от нарове. маслени, течни и приятни. Когато се връщаше в килията си, той, както се и полага, поддържаше живота си с тези ястия, а остатъка скриваше в съда за подаяния, който окачваше на колче, забито в стената, за идващите на сутринта слуги. Аз живеех в тази килия заедно с моите приятели. Така минаваше времето. Въпреки че винаги държеха храната на мястото, предназначено за запас, аз се хранех от нея. Това омръзна на монаха и за да ми попречи той премести съда на ново, по-високо място. Но въпреки това аз с лекота се добирах до него и се наяждах до насита. И ето че веднъж в килията пристигна на гости аскетът Брихатспхиг. Бутакарна го поздрави, оказа му нужното гостоприемство и прогони умората му. Когато настъпи нощта, двамата легнаха на едно легло и започнаха да си разказват благочестиви истории. През това време Бутакарна мислеше само за това как да ме прогони и постоянно почукваше с разцепена тръстика по съда за подаяния и отговаряше не на място на Брихатспхиг, който му разказваше една благочестива история. Тогава гостът много се разсърди и каза: «О, Бутакарна! Добре разбрах: угаснало е приятелството ти към мен и сега говориш без радост. Ето защо, макар и да е нощ на двора, аз ще напусна твоята килия и ще отида на друго място. Нали е казано:
„Влез, приближи се! Моля, сядай тук.
Къде така изчезна? Е, ново? Ти си слаб? Бъди щастлив напук.
Как съм щастлив, че влезна!“ — тъй който своя гост, дошел с любов,
с такива думи среща, във неговия дом ще влизат с трепет нов
и със душа гореща.
И освен това:
Тоз, който даже не поглежда миг към теб, спрял на дома му пред вратата, не заслужава твойта чест — или си бик, на който вече са отрязали рогата.
Където никой не те среща, където няма поглед драг, където няма дума веща — да не пристъпва твоя крак!
И така, като получи килия, ти се възгордя и престана да обичаш своя приятел. Мигар не е ясно, че животът ти в килията е само измама, а в действителност заслужаваш място в ада! Нали е казано:
Ако в ума ти стане ад, година си бъди светия или три дни в една килия самичък преживей нерад.
Глупак! Ти си се възгордял от това, което е за оплакване.» При тези думи сърцето на Бутакарна затрепера от страх и той се отзова: «О, блажени!
Не говори така. Нямам по-добър приятел от теб. Чуй защо бях невнимателен. Една проклета мишка с един скок се добира до съда за подаяния, без да я смущава това, че е закачен толкова високо, и изяжда остатъка от милостинята, която ми правят. И ето че моите служители остават без препитание и затова не почистват килията и не изпълняват останалите си задължения. За да изплаша мишката, постоянно почуквам с тръстиката по съда за подаяния. Това е причината за невниманието ми. Интересно е да се разбере как тази злодейка може да скача по-високо от котката, маймуната и другите животни!» Брихатспхиг попита: «Ти знаеш ли къде е дупката й?» Бутакарна отговори: «О, блажени! Не знам.» Гостът каза: «Несъмнено нейната дупка се намира върху съкровище. Благодарение на жарта от съкровището тя скача. Нали е казано:
Парите крият пламък жив, жарта им ти не отминавай, ала богатството раздавай, за да се видиш по-щастлив.
А също така:
Не без причина Шандили за чист сусам почистен взема, Това е истина непроста, останала от друго време.»
Бутакарна попита: «Как?» Гостът разказа:
ТРЕТИ РАЗКАЗ
«Случи се така, че в един град помолих някакъв брахман да ме приюти, исках да прекарам в дома му дъждовното време от годината; и брахманът ме прие. Живеех там, зает със служене на бога и с други дела. И веднъж, събуждайки се рано сутринта, чух разговора между брахмана и неговата жена. Брахманът каза: „Брахманке! Тази сутрин настъпва лятното слънцестоене, което ни носи толкова блага. Затова аз ще отида в селото да приема подаръците. А ти в чест на слънцето трябва да нагостиш с нещо някакъв брахман.“ Като го охули със свадливи думи, тя отговори: