Каквото е решено, ще се случи,
към другото не се стреми смутен.
Ще се изплъзне от ръката всеки
скъп дар, за други предрешен.
И също така:
Тъй както сянката и светлината
са неразделни всеки ден, така творецът и творбата
са свързани в съюз свещен.
Затова остани тук и се занимавай с работата си.“ Той възразил: „Скъпа! Не си права. Нито една работа не дава резултат, ако на човек липсва решителност. Нали е казано:
С усърдие и труд
ний си доставяме храната, че без усилие
не ще познае хляб устата.
И също тъй:
За да постигнеш свойта цел,
дела са нужни, не мечти. Лъвът щом спи, в устата сънна
газелата не ще влети.
И още:
Да, който пак се труди честно,
но няма полза от труда — не трябва да се порицава.
такава му е участта.
Ето защо непременно ще отида в друга страна.“ Като казал това, той отишел в град Вардхамана. След като прекарал там три години, спечелил триста златни монети и се отправил към дома си.
И ето че на половината път, когато минавал през една непроходима гора, блаженото слънце залязло. От страх той се покатерил на един здрав смокинов клон и заспал. В полунощ чул в просъница разговора на двама души с червени от гняв очи. Единият казал:
„Хей, Картар! Много пъти ти казвах, че Сомилака не трябва да има никакъв имот освен храна и дрехи. Затова никога не трябва да го пренадаряваш. Защо му даде триста златни монети?“ Другият отговорил:
„О, Карман! Трябва непременно да надарявам усърдните хора с това, което са заслужили. А краят зависи от теб. Отнеми му богатството!“ Тъкачът съвсем се събудил от тези думи и погледнал във вързопа със злато, но видял, че е празен. Тогава той помислил:
„Уви! С какъв труд припечелих богатството, а го загубих за един миг. Целият ми труд е напразен! Как ще се появя беден пред жена си и приятелите?“ С тези мисли той отново се върнал в град Вардхамана. И само за година спечелил петстотин златни монети. И по друг път отново се отправил към дома си.
И когато залязло слънцето, той видял пред себе си същата смокиня. Тогава помислил: „Горко ми! Уви! Горко ми! Защо съм предприел тази работа, гонен от съдбата? Отново дойдох при този ракшас, приел вида на смокиня!“ И вече искал да легне да спи на нейните клони, но чул разговора между същите двама души. Единият от тях казал: „Картар! Защо даде на Сомилака петстотин златни монети? Мигар ти не знаеш, че той не трябва да има нищо освен храна и дрехи?“ Другият отговорил: „О, Карман! Трябва непременно да надарявам усърдните хора. А краят зависи от теб. Защо ме упрекваш?“ Сомилака започнал да рови в своя вързоп, но видял, че е празен. Тогава, обхванат от голямо отвращение към света, помислил:
„Уви! Защо да живея, щом като загубих богатството си? По-добре да се обеся на тази смокиня и да се простя с живота.“
Изплел въже от трева, след това надянал примката на врата си, качил се на клона и като привързал за него въжето, се готвел да се хвърли надолу, когато изведнъж се показал някакъв човек и казал: „Хей, Сомилака! Не постъпвай прибързано. Та нали аз отнех богатството ти и няма да позволя освен храна и дрехи да имаш дори една ракошка. Върви си в къщи. Все пак ненапразно ме видя. Поискай от мен желания подарък.“ Сомилака казал: „Щом като е така, подари ми голямо богатство.“ Човекът възразил:
„Скъпи! Какво ще правиш с парите, след като не можеш да ги харчиш за наслаждения и подаяния? Нали за теб няма друго наслаждение освен насладата от храната и дрехите.“ Сомилака казал: „Дори и да не ми е дадено да изпитвам наслаждение, все пак искам да имам пари. Нали е казано:
Да е последния човек,
да е от род най-унижен, щом е богат — ще бъде той
навред възнасян и почтен.
А също така:
Макар и да висят, не знам
дали ще паднат, или не:
петнадесет години сляп
ги чакам нощем и дене.“
Човекът попитал: „Как?“ Сомилака разказал:
СЕДМИ РАЗКАЗ
„Живял в един град бикът Праламбавришана. Изтощен от недостиг на храна, той напуснал своето стадо и започнал да броди из гората, ровейки с рогата си покрай брега на реката. И на воля се хранел с край четата на тревата, подобни на смарагд. В тази гора живеел чакалът Пралобхика. Веднъж чакалът безгрижно седял на брега на реката с жена си. В това време Праламбавришана се спуснал за вода. И като видяла между задните му крака двете висящи мъде, чакалката казала на мъжа си: «Господарю, погледни как висят от този бик две буци месо. След миг или след няколко часа те ще паднат. Знаейки това, трябва да тръгнеш по петите му.» Чакалът казал: «Скъпа! Не е известно дали ще паднат някога, или не. Защо ме натоварваш с излишен труд. Ако седим тук, ще можем да се храним с мишките, които идват за вода. Нали оттук минава пътят им. Ако тръгна след бика, някой друг ще дойде тук и ще заеме мястото ни. Ето защо не трябва да постъпваме така. Нали е казано: