И още:
Паунът — пъстър, гъската е бяла, а папагалът е зелен — съдбата тъй цвета си е раздала, в ръцете й е утрешният ден.
И добре се казва:
Затворили змията в кош. И с мисъл лоша
тя си повтаряла: «Дойде смъртта…» Но в миг едно мишле пробило коша
и влезнало направо в нейната уста. И своя глад наситила, с походка сластна
тя се измъкнала през дупката навън.
Така съдбата над живота ни е властна,
спокойно ний пълзим след нея като в сън.
Като помислиш за това, не трябва да забравяш и по-голямото благо. Казано е:
Всеки ден, всеки ден —
радост да има, да не бъде плътта
неутолима. Всеки миг, всеки миг
ни отнася съдбата, сълзи лей, блъскай с вик —
ще потънеш в земята.
Ето защо най-висшето благо е удовлетворението.
Как може алчният човек,
във този шемет на света, да разбере за миг покоя
на непозналите страстта!
И още:
Сдържаността е дълг най-висш,
не знам по-сладко от покоя. Какво с другарство ще сравниш
и на една сълза със зноя!
Но за какво са много думи? Твоят дом е тук. Спокойно и без тревоги прекарвай времето си с мен.“ И като чул думите на Мантхарака, съгласувани с ученията на много книги, Лагхупатанака, сияещ от радост, казал: „Скъпа Мантхарака! Ти имаш прекрасни достойнства и на теб може да се разчита. Голяма радост изпълни сърцето ми, защото ти приятелски прие Хирания. Нали е казано:
Само този радостта усеща
и в живота е неуязвим,
който, весел, светли хора среща,
люби и самият е любим.
И още:
И царете са като бедняци, безполезно чезнат от света, ако устремени към печалба, с дружбата не украсят властта.
Сега Хирания е спасена от морето на бедствията благодарение на твоите полезни наставления. Така трябва и да бъде:
Човек достоен само на достоен
помага във внезапната беда. И само слонът ще изтегли слона, затънал тежко във калта.
И освен това:
Тогава сме достойни за възхита, тогава ще изпълним своя дълг, когато бедният, помолил за защита, от нас не се отвърне като вълк.“
И докато разговаряли така, една трепереща от страх газела на име Читранга, бягаща от стрелите на ловеца и измъчвана от жажда, се приближила до това място. Щом я видял, Лагхунатанака хвръкнал на дървото, Хирания се вмъкнала в тръстиката, а Мантхарака се скрила във водата. През това време Читранга, от страх за живота си, спряла недалеко от брега. Тогава Лагхупатанака литнал нагоре, огледал местността наоколо, спуснал се отново на дървото и повикал: „Излез, излез, скъпа Мантхарака! Не те заплашва никаква опасност. Аз огледах хубаво цялата гора. Тук има само една газела, която е дошла до езерото на водопой.“ И те отново се събрали тримата. Гостоприемната Мантхарака казала на газелата:
„Скъпа! Утоли жаждата си и се изкъпи. Тук водата е чудесна и прохладна.“ Като размислила над тези думи, Читранга си казала: „От тяхна страна не ме заплашва ни най-малка опасност. Нали костенурката е силна само във водата, а мишката и гарванът се хранят с мърша. Затова ще се приближа.“ Тя се приближила до тях. А Мантхарака приветствувала с уважение Читранга и я попитала: „Добре ли се чувствуваш? Разкажи ни, как попадна в тази гъста гора?“ Газелата разказала: „Омръзна ми да скитам против волята си! Отвсякъде ме притискаха ездачи, кучета и ловци и ето че наплашена, с голяма бързина ги оставих след себе си и дойдох тук за вода. Затова искам да се сприятеля с вас.“ Мантхарака казала: „Ние не сме големи. Ти не бива да дружиш с нас. Нали трябва да се дружи само с онзи, който може да помогне.“ Но Читранга отговорила:
„И по-добре със мъдреците —
сред преизподня или срам, отколкото да съм с глупците
в двореца на Сурендра сам.
Защо се унижаваш, като казваш, че не си голяма? Впрочем такива думи могат да се чуят само от достойните! Затова сега аз трябва да се сприятеля с вас. Нали казват:
Не само силните край нас,
и слабите приятели са ценни. Пленените в гората слонове
от мишките били спасени.“ Мантхарака попитала: „Как?“, Читранга разказала:
ОСМИ РАЗКАЗ
"Имало на земята едно място, където и хората, и домовете, и храмовете били унищожени. Там живеели мишки, които заедно със синовете, дъщерите, внуците от синовете и дъщерите и други потомци се заселили в развалините. Там прекарвали времето си в празници, сватби, ядене, пиене и други удоволствия и били напълно щастливи.
През това време господарят на слоновете, заобиколен от хиляди поданици, се отправил със стадото си на водопой към езерото, което от по-рано бил забелязал. Движейки се между домовете на мишките и виждайки ги на пътя, този владетел на слоновете им сплесквал лицата, очите, главите и вратовете. Тогава останалите живи мишки започнали да размислят: