„Тези лоши слонове ни убиват по пътя си. Ако дойдат тук още веднъж, вече няма да има кой да продължава нашия род. Нали:
Змията с дъх ще те убие, с докосване — пък някой слон, в смеха на царя смърт се крие и във злодейския поклон.
Ето защо сега трябва да помислим как да се спасим.“ И като измислили накрая, няколко мишки се отправили към езерото, поклонили се на господаря на слоновете с уважение и отправили молбата си:
„Божествени! Недалеч оттук се намира нашето жилище, което се предава в рода ни от поколение на поколение. Там благополучно ни се раждаха деца и внуци и затова достигнахме разцвет. Ето че сега, когато вие дойдохте тук за вода, хиляди от нас загинаха. Ако още веднъж минете по този път. няма да остане нито един, който да продължи рода ни. Затова, ако имате милост, вървете по друг път. Дори подобни на нас същества могат някога да ви бъдат полезни.“ И господарят на стадото помислил: „Нека бъде така, както казват тези мишки, а не иначе“ — и се съгласил с тях.
След време някакъв цар заповядал на ловците си да уловят слонове. Тогава, като заприщили водата, те уловили господаря на стадото заедно с всички слонове. В продължение на три дни ги измъквали оттам със здрави въжета и с помощта на други приспособления, а щом ги извадили, ги завързали за дърветата със здрави стебла. Когато ловците си отишли, господарят на стадото се замислил: „Как и с чия помощ бих могъл да се освободя?“ И изведнъж решил: „Няма кой да ни спаси освен нашите познати мишки.“ И господарят заповядал на своята прислужница-слоница, която се спасила от плен и знаела къде живеят мишките, да им разкаже за случилото се нещастие — за това как той попаднал в плен. Щом научили тази вест, мишките се събрали с хиляди и тръгнали към стадото на слоновете, за да им помогнат. Като видели господаря и стадото му завързани, те прегризали примките, покатерили се по стеблата на дърветата, прегризали въжетата, с които слоновете били привързани за стеблата, и освободили всички-
Ето защо аз казвам: „Не само силните край нас…“ След този разказ Мантхарака казала: „Скъпа! Така да бъде. Не се страхувай. Това е твой дом. Затова живей тук със спокойно сърце, както желаеш.“
Така прекарвали времето си във взаимна любов, кой където искал, отивал да търси храна; по пладне се събирали край голямото езеро в сенките на гъстите дървета и разговаряли за законите, за житейските мъдрости и различните науки. На това подхожда:
Мъдрецът своята почивка
превръща в стихове и ум, а глупавият се отдава на страст,
на сън и празен шум.
А също така:
От сладостни слова когато пробягат тръпки по плътта — тогава е блажен мъдреца, дори неизживял страстта.
Но веднъж Читранга не пристигнала в уговореното време. Това ги разтревожило; обезпокоени от неблагоприятното предзнаменование и предполагайки, че с нея се е случило нещастие, те не знаели какво да правят. Тогава Мантхарака и Хирания казали на Лагхупатанака: „Скъпи! Ние се движим бавно и няма да можем да намерим любимата си приятелка. Потърси я и разбери дали не я е изял лъв, дали не я е опърлил горски пожар, дали не я е уловил ловец? Затова непременно тръгни, разбери какво се е случило с Читранга и се върни по-скоро.“ Лагхупатанака полетял напред и скоро видял наблизо до един малък вир Читранга — тя била попаднала в здрав капан, привързан за кол от кхадира. Тогава той с мъка казал: „Скъпа! Как се случи с теб това нещастие?“ Читранга възкликнала: „Приятелю, сега не е време за бавене. Чуй моите думи. Както казват:
Ако случайно срещнеш близък
приятел някъде в света —
то и за двама ви бедата
ще се стопи пред радостта.
Затова прости ми, ако разговаряйки с теб, ми се е случвало да се разсърдя на приятеля и да кажа нещо обидно! Предай от мен на Хирания и Мантхарака:
Нарочно или без да искам,
щом аз съм ви обидила, да ми простите, вий сте длъжни,
с препълнени от жар сърца.“
Щом чул това, Лагхупатанака казал: „Скъпа! Не трябва да се страхуваш, след като имаш такива приятели като нас. Аз ще взема със себе си Хирания и бързо ще се върнем, за да разкъсаме твоите примки.“ След това с вълнение долетял при Мантхарака и Хирания, разказал по какъв начин е попаднала в плен Читранга и като взел внимателно с клюна си мишката, се върнал при газелата. А Хирания, като я видяла в толкова печално състояние, казала с тъга:
„Скъпа! Та ти имаш толкова страхливо сърце и зорки очи. Как можа да се случи това нещастие — как попадна в плен?“ Читранга отговорила: „Приятелко! Защо е този въпрос? Нали съдбата е всемогъща. Казано е:
И мъдрецът пред съдбата —