океан с беди — не застава с непозната
мисъл от преди. Тя нали е като дим и
с непосилна мощ, и с ръце неотразими
удря ден и нощ!
Затова, уважаема, на теб са ти известни прищевките на съдбата. Прегризи по-бързо примката, докато не е дошел жестокият ловец.“ Хирания казала:
„Не се страхувай, докато съм до теб. При това сърцето ми е изпълнено с дълбока печал. Прогони я, като ми разкажеш за всичко, което се е случило с теб.“ Читранга отговорила: „Ако непременно искаш да знаеш — чуй как аз още по-рано изпитах мъката от пленничеството, а сега отново попаднах в мрежите по волята на съдбата.“ Хирания попитала: „Кога за първи път изпита мъката от пленничеството? Аз искам да чуя подробно за това.“ Читранга разказала:
ДЕВЕТИ РАЗКАЗ
"По-рано, когато бях на шест месеца, като дете лудувах около стадото и се развличах, като ту отивах надалече напред, ту дочаквах спътниците си. А ние можем да бягаме по два начина: „висок“ и „прав“. Аз знаех „правия“, а „високия“ не знаех. И веднъж, както се разхождах, не видях наблизо стадото газели. Много обезпокоена, помислих: „Къде са отишли?“ — и като се огледах, ги видях напред. Всички с „висок“ бяг бяха прескочили мрежата, стояха зад нея и ме гледаха. И ето че, не знаейки правилата на „високия“ бяг, попаднах в ловджийската мрежа, а когато се опитах да се приближа до своето стадо и я издърпах, паднах надолу с главата и се омотах в мрежата, поставена от ловеца. А стадото газели си отиде отчаяно, че не може да ме спаси. Когато дойде ловецът, той ме съжали и помисли: „Това дете е годно само за забава“ — и не ме уби. Грижливо ме отведе в дома си и ме даде на царския син, за да играе и се развлича с мен. Царският син много се зарадва, възнагради ловеца и започна да ме радва с разтриване, къпане, храна, приятни аромати, мазилки, ласки и вкусни, приятни за сърцето угощения. Но изпълнените с любопитство жени от харема и децата постоянно ме предаваха от ръка на ръка и аз много се измъчвах, тъй като ме хващаха за шията, очите, за предните и задни крака и ушите. И веднъж по време на дъжд, както лежех под леглото на царския син, чух гръм и видях отблясък от мълния. Сърцето ми затъгува, спомних си за своето стадо и произнесох:
„Препуска стадо антилопи
и вятъра ги гони пак.
Сама кога ли ще успея
да ги настигна аз. И как?“
Царският син помисли: „Кой каза това?“ И с биещо от страх сърце се огледа наоколо и ме видя. Тогава реши; „Това го каза не човек, а газела! Тук има някакво привидение. Тъй или иначе, загинал съм.“ И като че в него се засели демонът на болестта — препъвайки се, с труд излезе от дома. Щом си въобрази, че го е завладял зъл дух, царският син повика срещу голямо възнаграждение вълшебници и магьосници и обяви: „На този, който прогони от мен болестта, ще окажа голяма почит.“ И ето че хората, без да мислят много, започнаха да ме бият с пръчки, тухли и тояги. Само един добър човек каза: „Защо да убиваме това животно?“ — и ме спаси, защото ми било съдено да остана жива. И като разбра от какво съм се развълнувала, каза на царския син: „Скъпи! Уплашена по време на дъжда, тя с мъка си е спомнила за своето стадо и е казала:
«Препуска стадо антилопи
и вятъра ги гони пак. Сама кога ли ще успея
да ги настигна аз. И как?»
Защо без причина е започнало да те тресе?“ Царският син след тези успокоителни думи се излекува от трескавото възбуждение и когато всичко мина, каза на своите хора: "Измийте по-добре главата на тази газела и я пуснете в родната й гора." И те така и направиха.
Случи се така, че веднъж претърпяла плен, аз отново попаднах в него по волята на съдбата…" През това време Мантхарака, водена от искрена любов към приятелката си, дошла тук по следите, тъпчейки по пътя си тръстики, храсти и куши. Тогава Хирания казала на Мантхарака: „Скъпа! Не направи добре, че дойде, като изостави жилището си. Нали няма да можеш да се защитиш от ловеца, а ние за него сме недостъпни. Когато прегриза мрежата и ловецът се приближи, Читранга ще избяга и ще се скрие от погледа му, Лагхупатанака ще литне на дървото, а аз съм толкова малка, че лесно ще мога да се провра през някоя дупка в пещерата. Какво ще правиш ти, ако попаднеш пред очите му?“ Но Мантхарака възразила: „Не ми говори така! Нали:
Не може никой да преглътне сам щетата, най-сърдечната разлъка, без благия приятелски балсам да приглуши внезапната му мъка.
А също така:
И тези дни, с приятели които прекарваме под радостния свод, са като празник ненаситен в пустинята на нашия живот.
Щом искаш пак да си щастлив, на някой близък разкажи скръбта си:
на своя цар, към теб благочестив, на верния приятел, на жена си.“