Хората попитали: „Как?“ Брахманът разказал:
СЕДМИ РАЗКАЗ
"Живял в един град царят Читраратха. Имал той изкуствен вир, наречен „лотосен“, зорко пазен от войници. Там живеели много златни гъски и всяка от тях, веднъж на шест месеца, губела по едно перо от опашката си. И веднъж при тях долетяла голяма златна птица. Тогава гъските казали: „Ти не трябва да живееш при нас — ние сме получили този вир при условие всеки шест месеца да заплащаме за него с по едно перо от опашките си.“ Но за какво са много думи? Гъските започнали вражда с нея, тогава птицата прибягнала до защитата на царя и казала: „Божествени! Ето какво говорят тези птици: «Какво може да ни направи царят? На никого няма да отстъпим жилището си.» Аз казах: «Не говорите добре. Ще отида и предам това на царя. Нека божественият да реши.» Тогава царят казал на слугите си: «Хей! Идете там, пребийте всички птици и по-скоро ми ги донесете.» И подчинявайки се на заповедта на царя, слугите се отправили към вира. Щом като видяла царските слуги с тояги в ръце, една стара птица казала: «О, мили мои! Случило се е нещастие. Да бъдем единодушни и бързо да се вдигнем във въздуха.» Птиците така и направили.
(Край на шестия разказ]
Ето защо аз казвам: «Щом пъдиш госта от вратата…» На сутринта брахманът отново взел мляко, тръгнал към мравуняка и стараейки се да възвърне доверието на змията, се обърнал към нея с тези думи:
«Моят син сам е виновен за смъртта си.» Тогава змията отговорила: «Виж: огън в пламналата шир…»
Затова, убивайки го, без усилие ще освободиш царството си от враговете.“
Когато изслушал тези думи, царят на кукумявките попитал Круракша: „Скъпи! Какво мислиш ти?“ Вторият министър отговорил: „Божествени! Рактакша е безжалостен, нали не трябва да се убива този, който търси убежище. И наистина, добър е този разказ:
Мълва за гълъб съществува в дома си как врага прибрал и с радост да го поменува, от своето месо му дал.“
Аримардана попитал: „Как?“ Круракша разказал:
ОСМИ РАЗКАЗ
"Зъл птицелов, неумолим като съдбата, веднъж по тъмно бродел из гората. Отдавна той не знаел ни приятели, ни близки, бил ги отблъснал всички със постъпки низки.
Но несъмнено:
Тоз, който само страх внушава, а не признава чужд и свой и пред смъртта не се смущава — по-страшен от змия е той…
Изчезвал пътя му далеко:
в ръката — с пръчка и капан, в гората се промъквал леко, от низки мисли овладян.
А щом навлязъл по-дълбоко, тъй притъмняло изведнъж, че сякаш свода сив жестоко се сринал от пороен дъжд.
Но не познавал той сълзата и въпреки — изтръпнал цял. Под някакво дърво на завет смутен и плах за малко спрял.
Когато в миг се прояснили звездите, промълвил със стон:
„Сред този ад, о боже мили, дай и на пътника подслон!“
Наблизо върху клона сгушен сив гълъб преживявал сам. И във молитвата заслушан, започнал да нарежда там:
„Дъжд се сипе. Вест от нея нямам. Пуст е моя дом. Как ли вече да живея сред самотното гнездо?
Няма радост в тишината. Няма дом без любовта! Дом, оставен от жената, е като гора в нощта.
Този, който от любима е обичан с пламък жив и съвместна радост има — е наистина щастлив.“
И гълъбицата в капана дочула с радост песента. На неговата скръб в замяна отвърнала спокойно тя:
„Само тази, дето радва
своя мъж — тя е жена. Щом мъжът й е доволен,
има любовта цена.
И като лиана млада
да потъне в огнен зной, в пепел да се преобърне,
щом не е доволен той.“
И отново тя казала:
„Любими мой, съвет полезен от мен послушай. И бъди към просещия прелюбезен, от всичко го предпазвай ти,
Виж този птицелов, измъчен от студ и глад, стои нелеп. Към него покажи се сръчен, да види почести от теб!
Нали казват:
Щом госта е дошел без време, а домакина го е страх — заслугите му той ще вземе, а ще остави своя грях.
И не таи към него злоба, че мен е грабнал в черен час. На туй, което свърших аз, това е черната прокоба.
Защото:
Нищета, недъг, окови,
скръб, страдания, беди — всичко туй е от дървото на делата ни преди.
Забрави ненавистта си,
че в капан ме е пленил. посрещни със почит госта
и бъди към него мил!“
И гълъбът след тези думи разумни, в гъстия клонак,
напуснал своя дом безшумно, на птицелова казал драг:
„Привет на тебе, скъпи мой! Жена ми чу ли що изрече? Да влезе в твоя дух покой:
домът ми твой дом става вече.“
Дочул разумните слова,
така отвърна птицелова:
„Треперя целия от студ.
Стопли ме в тая нощ сурова!“
Тогава гълъбът в гората помъкнал съчки и листа и огън, чак до небесата, разкъсал мълчалив нощта.