Глупците, устремени към небето,
са властни да се отрекат за миг от стяга с макара, от знака, който
победи носи и живот велик. Но затова безумство се заплаща.
Тоз тръгва с череп, друг пък гол се скита. Наметва трети мълчаливо плаща
червен, а друг си плитка сплита.»
И тогава, като повярвало на думите му, то отново тръгнало заедно с чакала. Добре е казано:
Та кой на този свят ще каже думи в защита на ненужната борба? Но всички ние ставаме безумни,
щом е враждебна нашата съдба.
Така, измамено от стотици лъжливи думи, магарето отново се приближило до лъва, който отрано бил подготвен за скок, и в същия миг било убито. Щом го убил, лъвът оставил чакала да пази, а сам отишъл на реката, за да се измие. Тогава чакалът със своята безпределна лакомия изял ушите и сърцето на магарето. Когато лъвът, измит и извършил установените церемонии, се върнал, видял, че магарето няма уши и сърце, и като се разгневил, казал на чакала: «Хей, негоднико! Защо направи това неприлично нещо, като изяде ушите и сърцето на магарето и го превърна в огризка?» Чакалът смирено отговорил: «Господарю! Не трябва да говориш така. Та то нямаше нито уши, нито сърце. А иначе мигар щеше да дойде отново тук, след като те видя и избяга от страх? Затова казват:
Който, зърнал те, избяга
и за миг се престраши да се върне, значи, той е
без сърце и без уши.»
И като повярвал в думите на чакала, лъвът със спокойно сърце разделил с него месото от магарето.
Затова аз казвам: «Аз не съм магарето Ламбакарна…» И така, глупако, замислената от теб лъжа се провали, както при Юдхищхира, благодарение на правдивите думи. Нали хубаво се казва:
Когато чуеш от лъжеца
за истината да говори, той всичко свое ще изгуби
като глупака Юдхищхира.“
Делфинът попитал: „Как?“ Маймуната разказала:
ТРЕТИ РАЗКАЗ
„Живял в едно селище грънчар. Веднъж, пиян, той се затичал много бързо и паднал върху острия край на един чиреп от гърне. Чирепът му наранил челото и той се надигнал с мъка, целият залян с кръв. Ала не съумял да се излекува и раната от чирепа станала безобразна. През това време в страната настанал глад и този грънчар, отслабнал от недояждане, отишел с няколко царски слуги в друга страна и станал слуга на тамошния цар. А царят, щом видял на челото му белега, помислил: «Този трябва да е някой храбър човек. Раната му е отпред на челото.» След тези мисли той започнал да му оказва особена милост, да го награждава с дарове и други почести. А останалите наемници, виждайки тази прекалена милост към чужденеца, много му завиждали, но от страх пред царя нищо не казали. И ето че веднъж, когато героите били събрани, слоновете приготвени, конете впрегнати и започнали изпитанията на воините, господарят попитал грънчаря: «Хей, войнико! Как се казваш? Какъв си? В каква битка си получил тази рана на челото?» Грънчарят отговорил: «Божествени! Аз съм грънчар и ме наричат Юдхищхира. А тази рана не е от меч. В моя двор на едно място имаше много чирепи и веднъж, изтощен от алкохола, се спънах и паднах върху тях. И след това раната стана безобразна.» Тогава царят казал:
«Уви! Излъгал ме е грънчар, приел образ на воин. Нека го прогонят с ритници.» Тогава грънчарят казал:
«Божествени! Не прави така. Погледни колко е ловка ръката ми в сраженията.» Царят възразил: «Дори да си надарен с всички достойнства, все едно — махай се! Нали е казано:
Да, смел си ти — от мен откърмен,
достоен си за лъвски трон, но твоите роднини, сине,
не могат да убият слон.»
Грънчарят попитал: «Как?» Царят разказал:
ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ
«Живеели в една местност двойка лъвове. И ето че лъвицата родила две лъвчета. А лъвът постоянно убивал газели и други животни и ги донасял на лъвицата. Веднъж, лутайки се из гората, той не убил нищо. През това време блаженото слънце се скрило зад върховете на Аста. Тогава лъвът си тръгнал за в къщи и по пътя срещнал малко чакалче. „То е още мъничко“ — помислил лъвът, съжалил го и като го взел внимателно със зъбите си, го занесъл живо на лъвицата. Тогава тя казала: „О, любими! Донесе ли нещо за ядене?“ Лъвът казал: „Скъпа! Днес не улових нищо друго освен това чакалче. Аз помислих: «Та нали и то е от нашия род, при това е още съвсем малко» — и не го убих. Нали е казано:
На жрец, аскет, дете, жена —
не причинявайте злина, а още повече, когато
към вас са пълни с добрина.
Ако искаш, изяж го, ще се заситиш. А утре ще донеса нещо друго.“ Лъвицата казала: „Любими! Нали при мисълта: «То е още съвсем малко» ти не си го убил. Как мога да го погубя, за да напълня своя стомах? Нали е казано: