Където слънце не пече,
където вятър не минава, прониква винаги умът
на този, що го притежава.
Затова не трябва само заради някакви думи да напуснем това място — нали ни е дадено в наследство от бащите и тук сме се родили. Не отивай никъде. Аз ще те спася със силата на своя разум.» Жабата отвърнала: «Аз имам само един разум и той ме съветва да бягам. Ето защо още днес ще отида със съпруга си в някое друго езеро.»
И като казала така, жабата дочакала нощта и отишла в друго езеро. А на сутринта дошли рибарите, подобни на слугите на Ума, и хвърлили мрежите си в езерото. Тогава всички риби, костенурки, жаби, раци и други водни обитатели попаднали в мрежите. И колкото и да се пазели, плувайки по различни начини, Шатабудхи и Сахасрабудхи се заплели в мрежите и загинали. След това привечер зарадваните рибари се отправили към домовете си. Единият от тях натоварил върху главата си Шатабудхи — толкова тежка била тя, — а друг понесъл Сахасрабудхи, като я привързал с въже. И тогава седящата на края на другото езеро жаба казала на съпруга си: «Погледни, погледни, скъпи:
Едната носят на главата, а другата
държат с въже, а аз, макар и неразумна,
си плувам в чистата вода.»
[Продължение на втория разказ]
Ето защо аз казвам, че работата не е само в разума.“ Придобилият златото казал: "Дори и да е така, все едно, не трябва да се пренебрегват съветите на приятеля. А какво се случи? Колкото и да те задържах, ти не остана, тъй като прояви изключителна алчност и се гордееш със знанията си. — Нали добре е казано:
„Добре! Изпято е прекрасно.
Но ако беше ти мълчал, такава чудна драгоценност
на себе си не би видял.“
Носещият колелото попитал: „Как?“ Онзи разказал:
ПЕТИ РАЗКАЗ
"Живяло в едно село магарето Удхата. През деня превозвало товара на един бояджия, а през нощта се лутало, колкото му се искало. И веднъж, както бродело из полето, се сприятелило с един чакал. Като съборили оградата на една градина, промъквали се там, наяждали се до насита с краставици и плодове и на сутринта си отивали по домовете. И веднъж, както стоели сред градината, опияненото от суета магаре казало на чакала: „О, племеннико! Погледни колко е ясна нощта. Затова ще изпея една песен. Каква мелодия да избера?“ Чакалът казал: „Чичо! Защо да си навличаме беда? Нали се занимаваме с кражба. А крадците и любовниците трябва да се държат тихо. Нали е казано:
Щом кашляш — не кради, не грабвай
ти ножа сънен — ще заспиш, а щом си болен — яж по-малко,
тъй само ще се съхраниш.
Освен това твоето пеене е неприятно и прилича на раковинен рев. Дори отдалече полските пазачи ще го чуят, ще се надигнат, ще те уловят и убият. Затова яж и не вдигай шум.“ Но магарето казало: „Говориш така, защото живееш в гората и не познаваш прелестта на-пеенето. Нали е казано:
Луната есенна когато мрака разпилее, как хубаво с другар и песни се живее!“
Чакалът казал: „Чичо! Всичко това е така. Но нали ти издаваш груб рев. Как ще осъществиш намерението си?“ Магарето отвърнало: "Тю, тю, глупако;
Мигар не знам какво е това пеене? Защо говориш така и ме възпираш ?"Чакалът отговорил: „Чичо! Щом като е така, аз ще застана до вратата на оградата, за да следя за полските пазачи, а ти пей, колкото искаш.“
Тогава магарето протегнало шия и заревало. А полските пазачи чули магарешкия рев, стиснали гневно зъби, грабнали тояги и побягнали към градината. А когато дотърчали, те били магарето дотогава, докато не паднало по очи на земята. След това, като привързали на врата му една чутура, полските пазачи заспали. А на магарето, както е присъщо за неговата порода, бързо минала болката и то се надигнало веднага. И като съборило оградата, хукнало да бяга заедно с чутурата. Чакалът го видял отдалече и през смях казал:
„Добре! Изпято е прекрасно.
Но ако беше ти мълчал, такава чудна драгоценност
на себе си не би видял.“
[Продължение на втория разказ]
Така и ти не остана с мен, макар да те задържах." Щом чул това, носещият колелото казал: „О, приятелю! Това е вярно. И хубаво се казва:
Който е съвсем безумен
и обзет от гордостта, като Мантхара тъкача
той отива към смъртта.“
Придобилият златото попитал: „Как?“ Носещият колелото разказал: