Носещият колелото попитал: „Как?“ Онзи разказал:
ДЕВЕТИ РАЗКАЗ
"Живял в един град цар Бхадрасена. Имал той дъщеря на име Ратнавати, надарена с всички щастливи признаци. И ето че един ракшас поискал да я отвлече. Когато идвал през нощта, постоянно й се наслаждавал, но не можел да я отвлече, защото я пазели, А тя по време на наслажденията с него изпитвала тръпки, треска и всичко, което възниква от близостта на ракшас. И веднъж, като стоял в ъгъла на стаята й, ракшасът се показал пред царкинята. Тогава тя казала на приятелката си: „Погледни, приятелко! Този ракшас пристига винаги във вечерните часове и ме измъчва. Няма ли някакъв начин да се прогони този злодей?“ Щом чул това, ракшасът помислил: „Сигурно някой друг на име Викала като мен непрекъснато идва тук. за да я отвлече, но и той няма да успее да направи това. Затова сега ще се превърна в кон, ще застана сред конете и ще видя как изглежда той и каква е силата му.“
И когато направил това, през нощта в дома на царя се вмъкнал конекрадец. Щом огледал всички коне и видял, че конят-ракшас е по-добър от другите, сложил в устата му юзда и седнал върху него. Ракшасът помислил: „Навярно това е същият Викала, който ме смята за злодей и разгневен, е дошел да ме убие. Какво да правя?“ Докато мислел така, конекрадецът го ударил с камшик. Тогава, треперейки от страх, онзи побягнал. И като продължил да скача, крадецът започнал да го позадържа, като обтягал поводите, защото конете така се направляват. А онзи скачал все по-бързо и по-бързо. Тогава, като се убедил, че поводите не могат да го задържат, крадецът помислил: „Да! Конете не са такива. Няма съмнение, че това е ракшас в образа на кон. Затова трябва да скоча веднага щом видя песъчлива почва, ако ли не, ще загина!“ И докато конекрадецът мислел така, припомняйки си своя бог-пазител, ракшасът, в образа на кон, дотичал до една смокиня. А крадецът се хванал за един клон от смокинята и увиснал на него. И като се разединили, двамата открили надежда да запазят живота си и всеки изпитал голяма радост.
На тази смокиня живеела една маймуна, приятелка на ракшаса. И като видяла бягащия ракшас, тя му викнала: „Хей! Защо бягаш напразно? Нали този човек е твоя храна. Изяж го!“ Щом чул тези думи, ракшасът приел собствения си образ и с разтревожено сърце и размътен разум се върнал обратно. А конекрадецът, когато чул, че маймуната вика ракшаса, се разгневил, хванал със зъби провисналата опашка на маймуната, която седяла над него, и започнал да я хапе с всичка сила. А маймуната, като решила, че той е по-силен от ракшаса, от страх не казала нищо, но измъчвана от болка, само замижала и стиснала зъби. Тогава ракшасът, като я видял в това състояние, прочел стиха:
„Защо ли твоето лице,
маймуно, тъй е помрачено? Викала е дошел при теб.
Търси във бягството спасение!“
(Продължение на втория разказ]
И придобилият златото Казал отново: „Пусни ме. Аз ще си отида в къщи. А ти остани тук и вкусвай плодовете на глупавото си поведение.“ Но носещият колелото казал: „О! Работата не е в това дали е разумен човек или неразумен. И радостта, и мъката идват при хората по волята на съдбата. Нали е казано:
Към слепия и гърбавия —
и към жената с три гърди най-благосклонна бе съдбата
за глупостта им от преди.“
Придобилият златото попитал: „Как?“ Носещият колелото разказал:
ДЕСЕТИ РАЗКАЗ
"Има в една северна страна град Мадхупурам. Живеел там цар Мадхусена. Родила му се тригърда дъщеря. Щом разбрал, че се е родила с три гърди, царят повикал пазителя на женските покои и му казал: „Хей! Остави я в гората, та никой да не узнае за нея.“ А пазителят отговорил: „Велики царю! Известно е, че тригърдата дъщеря носи нещастие. И все пак трябва да повикате брахмани и да ги попитате за нейната съдба, за да избегнете греха и на двата свята. Нали е казано:
Човек, когато е разумен,
за всичко пита той без свян, тъй от ракшаса със въпрос
се отървал един брахман.“
Царят попитал: „Как?“ Пазителят на женските покои разказал:
ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живял в една гора ракшас на име Чандакарман. Веднъж, като бродел из гората, той срещнал един брахман. Веднага се покатерил на раменете му и казал: «Хей, върви напред.» Тогава брахманът, с треперещо от страх сърце, понесъл ракшаса. И като видял, че краката му са нежни като листа на лотос, попитал: «Хей, защо са ти толкова нежни краката?» Ракшасът отговорил: «Аз никога не се докосвам до земята, преди да измия краката си. Такъв обет съм дал.» И като мислел как да се спаси, брахманът стигнал до едно езеро. Тогава ракшасът казал: «Хей! Не мърдай от това място. А аз през това време ще се измия, ще се поклоня на бога и отново ще изляза от езерото.» Но когато ракшасът влязъл във водата, брахманът помислил: «Несъмнено, като се поклони на бога, той ще ме изяде. Затова да бягам по-далече. Нали, докато не измие краката си, той няма да се осмели да ме последва.» И когато брахманът направил това, ракшасът, страхувайки се да не наруши обета, не го последвал.