— Ти вземи онази, тя е по-малка — казва тя и излиза от стаята, залитайки под тежестта на кофата.
За мой срам едва успявам да повдигна моята кофа, въпреки че е много по-малка от нейната. Металната дръжка се впива болезнено в дланите ми, все още нашарени от мазоли, мехури и рани от пълзенето из Пустошта, и преди да стигна до вратата, трябва да я пусна за момент и да се подпра на стената.
— Наред ли е всичко? — пита Сара от коридора.
— Да — отвръщам припряно. Хич не ми се ще сега да се втурва да ме спасява. Вдигам отново кофата, правя няколко несигурни крачки, оставям я на пода и почивам. Вдигам, правя няколко крачки, оставям, почивам. Докато стигна до кухнята, оставам без дъх, по челото ми избиват едри капки пот и очите ми започват да лютят от солта. Добре, че Сара не забелязва нищо. Оставя своята кофа до печката и разпалва огъня с черна от жарта пръчка.
— Всяка сутрин преваряваме водата, за да убием микробите — осведомява ме тя. — Ако не го правим, ще затънем в лайна.
Последните й думи ми напомнят за Рейвън, сигурно това е една от нейните мантри.
— Откъде вземате водата? — питам аз, благодарна, че е с гръб към мен и мога незабелязано да приседна на една от близките пейки и да си поема дъх.
— От река Кочеко — казва тя. — Не е далеч оттук, километър и половина, най-много два.
Невъзможно! Не мога да си представя как бих могла да нося пълните кофи цял километър.
— От реката взимаме и другите продукти — продължава да бъбри Сара. — Приятелите ни зад оградата ги пускат по течението. Кочеко пресича Рочестър и излиза от другата му страна.
Тя се засмива.
— Рейвън казва, че един ден ще легализират пътя и ще ни накарат да плащаме такса.
Сара взима една цепеница от купчината в ъгъла, пъха я в печката, после става и кима.
— Сега ще затоплим водата, защото когато е топна, измива по-добре.
На един от високите рафтове над мивката е поставен голям ламаринен казан, достатъчно висок в него да се изкъпе малко дете. Преди да успея да предложа помощта си, Сара стъпва на ръба на мивката, балансира предпазливо на ръба й като гимнастичка, протяга се и сваля казана от рафта. Скача долу и се приземява безшумно.
— Дотук добре — мърмори на себе си и отмята изхлузилия се кичур от вързаната й на опашка коса. Той е залепнал за челото й. — Сега водата отива в казана, а казанът отива на печката.
Всяка дейност в Пустошта се превръща в сложен процес, прави се стъпка по стъпка и напредва бавно. Всичко изисква много време.
Докато чакаме водата да се затопли, Сара започва да изброява хората от фермата, имената им се сипят от устата й като река и аз не успявам да запомня нито едно.
— Дядо е най-възрастният, после е Лу — съкратено от късмет. Той изгуби единия си пръст при инфекция, но успя да отърве кожата и останалите му крайници останаха непокътнати.
После е Брам — съкратено от къпина. Един ден той се появи като по чудо при нас, целият в къпини и тръни, сякаш са го гонили вълци. Тук всяко име си има своя история, дори и името Сара. Когато преди седем години дойдох за пръв път в Пустошта с по-голямата си сестра, помолих хората в базата да ми дадат ново име. — Тя извива устни, припомняйки си на глас, че тогава искала нещо по-мъжествено, като Блейд или Айрън, но Рейвън се засмяла, сложила ръка на главата й и казала: „На мен ми приличаш на Сара“. И тя станала Сара.
— Коя от тях е сестра ти? — питам я, натъжена от спомена за моята сестра, Рейчъл, но не тази, която оставих в града, излекуваната, апатичната и затворена в себе си, а онази, която си спомням от детството, но бързо прогонвам образа й.
— Вече не е с нас. Напусна базата в началото на лятото, присъедини се към ЕС. Щом порасна достатъчно, за да съм й в помощ, ще се върне да ме вземе.
В гласа й има гордост, затова кимам окуражително, въпреки че нямам дори и най-малка представа какво може да е това ЕС.
Следват още имена: русокосото момче, което седеше срещу мен на масата, се нарича Хънтър — Ловеца („Това си е предишното му име“, казва Сара, произнасяйки думата „предишно“ с гримаса на отвращение и страх, сякаш е проклятие, но всъщност досега не е хванал нищо). И Так, дошъл от север преди няколко години.
— Всички казват, че е малко дръпнат. Имал лоши маниери — обяснява Сара и отново чувам гласа на Рейвън зад думите й. Тя се заглежда в плата на тениската си, толкова износен, че на места прозира. — Но аз не мисля така. С мен винаги се държи много мило.
От обясненията й ми става ясно, че Так е чернокосият мъж, който ме гледаше намръщено, докато минавах покрай него на път за кухнята. Ако винаги гледа по този начин, не е чудно, че го смятат за човек с лоши маниери.