Выбрать главу

сега

Е то какво беше момичето, което бях тогава: препъващо се, потъващо в дълбоко блато, изгубено в ярко огрения от слънцето свят около себе си. Миналото ми беше изтрито, оставено бяло като сняг, без нито едно петно.

Но човек може да си изгради бъдеще буквално от нищото, от тези метални парченца, от дърво и трева. Стига да има желание да продължи напред, бавно, стъпка по стъпка, може да си изгради от руините един прекрасен град.

Ето каква съм сега: стиснати едно в друго колене и прилежно положени върху бедрата ръце. Копринена блузка с високо до врата ми деколте и вълнена пола с колан — стандартен вид на ученичка на училище „Куинси Едуард“.

Вълненият плат ме боцка и трябва са сплета ръце, за да не се почеша, но издържам. Тя ще го вземе като знак за нервност, а аз не съм нервна, повече никога няма да се чувствам нервна.

Тя примигва. Аз не. Госпожа Тъл, директор на училището, има лице на притисната до стъклото риба; очите й са толкова големи, че изглеждат кривогледи.

— Наред ли е всичко у дома, Магдалена?

Странно е да чуя пълното си име, всички ме наричат Лена и винаги е било така.

— Да, госпожо — отвръщам чинно.

Тя подрежда — за кой ли път — папките и документите по бюрото си. Всичко там отдавна е в безупречен ред, всички ръбове са подравнени до милиметър. Дори и чашата за вода е поставена точно в центъра на поставката. Излекуваните обожават реда. Непрекъснато подравняват нещо, подреждат, нареждат, водят непрестанна борба с хаоса. „Чистотата ни доближава до Бога, а редът ни възнася към небето“. Предполагам, че това е начин да запълнят дългите празни часове.

— Ти живееш при сестра си и съпруга й, нали така?

Кимам и повтарям историята на новия си живот:

— Майка ми и баща ми бяха убити при Онзи инцидент.

Това поне не е толкова далече от истината. Старата Лена също беше сираче, само че живееше не при сестра си, а при леля си.

Няма нужда да навлизам в подробности, да уточнявам как точно и защо са загинали. Всички знаят за тях: миналата есен С, или Съпротивата, нанесоха първия си голям организиран удар, имаше и стачки. Активистите, подпомогнати от симпатизанти и млади хора, все още неподложени на лечение, взривиха важни държавни и общински сгради в няколко града едновременно.

В Портланд бунтовниците хвърлиха във въздуха част от Криптата. В последвалия хаос бяха убити повече от двайсет мирни граждани. Полицията и регулаторите успяха да възстановят реда, но няколкостотин затворници избягаха.

Каква ирония! Майка ми е копала десет години, за да избяга от онова място, а е било достатъчно просто да изчака няколко месеца и щеше да е свободна.

Госпожа Тъл потръпва.

— Да, четох досието ти.

Овлажнителят бръмчи тихичко зад гърба й, но въпреки това въздухът е сух. Кабинетът мирише на хартия, но в пространството се носи и лек дъх на лак за коса. Усещам как потта потича по гърба ми. Тази пола е ужасна.

— Ние тук се тревожим, че все още не можеш да свикнеш с промяната — казва тя и впива

рибешките си очи в мен. — На обяд се храниш сама.

Последното звучи като обвинение и дори новата Лена е леко смутена от този факт; единственото по-лошо от това да нямаш приятели е да те съжаляват, че нямаш приятели.

— Ако трябва да съм честна, наистина имам проблеми с момичетата — казва новата Лена. — Намирам ги малко... незрели.

Докато говоря, накланям леко глава, за да може тя да види триъгълника зад лявото ми ухо: знакът на процедурата, доказателството, че съм излекувана.

Изразът на лицето й омеква на мига.

— Това е нормално. Все пак повечето от тях са по-млади. Нямат осемнайсет години и не са минали процедурата.

Аз разтварям ръце, сякаш искам да кажа „Естествено“.

Но въпреки меката нотка в гласа госпожа Тъл не е свършила.

— Госпожа Фирщейн сподели, че отново си заспала в часа й. Тревожим се за теб, Лена. Да не би да те товарят с много работа у дома? Или имаш проблеми със съня?

— Напоследък съм малко напрегната — признавам аз. — Тази акция на СДА ме изморява.

Госпожа Тул вдига вежди.

— Не знаех, че членуваш в СДА.

— В Първа дивизия съм — отвръщам скромно. — Следващия петък организираме голяма демонстрация, а този следобед имаме планирано събрание в Манхатън. Не искам да закъснея.

— Разбира се, разбира се. Знам всичко за демонстрацията. — Тя вдига едно тесте с документи от бюрото си, потупва ги в плота на бюрото, за да е сигурна, че са абсолютно подравнени, и ги пъха в чекмеджето. Аз потривам мислено ръце. Няма начин да не съм се откачила. СДА е магическа абревиатура, означава „Свободна от делириум Америка“ и играе ролята на „Сезам, отвори се“. Сега госпожа Тъл е самата любезност. — Впечатлена съм, че се опитваш да съчетаваш две толкова важни работи за теб — училището и обществената дейност. Ние подкрепяме дейността на СДА. Но се надявам да успееш да постигнеш баланс. Не искам учебният процес да страда заради извънкласната ти работа, колкото и важна да е тя.