Това беше. Джулиан Файнман приключи своята реч. Разтърси ни до дъно, оправда противоречивите ни очаквания и ние се спускаме да му благодарим, заливаме го с вълна от възгласи на одобрение и аплодисменти.
Лена също вика заедно с останалите, пляска с ръце, дланите й пламват, но тя продължава до края. Хората стават прави, поздравяват го, някой започва да скандира „СДА! СДА!“ и скоро всички се присъединяваме към него. Ревът е толкова мощен, че можеш да оглушееш. В един момент Томас Файнман се качва на сцената и приближава до сина си. Двамата застават рамо до рамо с гордо вдигнати глави — единият светъл, другият тъмен, — като двете страни на луната, и ни гледат тържествено, докато пляскаме, скандираме „СДА“ и крещим „Ура! Те са луната, ние сме приливът, техният прилив, и под тяхно ръководство ще прочистим цялата земя от ужасната болест и заблудата“.
тогава
В Пустошта има винаги поне по един болен. Щом заяквам достатъчно, за да мога да се преместя от стаята за болни върху матраците, в нея влиза Скуиръл, а след него идва ред и на Дядо. През нощта фермата се огласява от кашляне, охкане и бълнуване — все звуци на болестите. Те проникват през стените и изпълват сърцата ни със страх. Най-големият проблем е липсата на достатъчно място. Живеем почти един върху друг, дишаме си въздуха, кихаме един в друг и делим всичко. При това никой от нас не е напълно чист.
От друга страна, гладът ни измъчва и опъва нервите ни. След първата си обиколка из базата се връщам под земята като зверче, търсещо сигурност в леговището си. Минава ден, после още един, а припасите не пристигат и не пристигат. Всяка сутрин различни хора отиват да проверят за съобщения. Явно живеещите тук са намерили някакъв начин да поддържат връзка със симпатизантите и несъгласните от другата страна на оградата. Аз се мотая по цял ден без работа, не правя нищо, освен да слушам, да наблюдавам и да си мълча.
След обяд спя, а ако не мога да заспя, затварям очи и си представям, че съм в изоставената къща на улица „Брукс“ и лежа до Алекс. Това, което всъщност правя, е да се опитвам да премина през онази завеса, която разделя миналото от настоящето. Ако мога някак да се промъкна назад през дните след моето бягство, ако мога да намеря пролука, ще си го върна обратно.
Но щом отворя очи, виждам, че съм още тук, на матрака във влажното подземие, и все така гладна.
Минават още четири дълги дни. Всички се движим бавно, сякаш живеем под вода. Вече ми е невъзможно да вдигна кофите с вода. Ако не внимавам и стана от стола прекалено бързо, ми се завива свят. Прекарвам по-голямата част от времето в леглото, а когато стана, имам усещането, че всички ме зяпат с презрение. Тежките им като стена погледи ме потискат. Може и да си въобразявам, но така или иначе знам, че вината за това положение е моя.
Уловът също е беден. Роуч успява да хване няколко заека и това предизвиква всеобщо въодушевление, но месото е сухо, жилаво и не може да напълни чиниите.
Един ден, докато мета в склада — Рейвън настоява всеки да върши по нещо и държи навсякъде да е чисто, — дочувам отгоре смях и весели подвиквания, после топуркане на крака надолу по стълбата. Хънтър влиза в кухнята с танцова стъпка, следван от една по-възрастна жена на име Миако.
— Къде е Рейвън? — пита задъхано той.
— Не знам — свивам аз рамене.
Миако въздъхва нетърпеливо, двамата се обръщат кръгом и тръгват отново към стълбата.
— Какво става? — питам ги аз.
— Получихме съобщение от другата страна — отговаря ми Хънтър.
Хората от Пустошта наричат заградените общества „другата страна“. Но само когато са благосклонно настроени. Когато не са, им слагат друго име: Зомбиленд.
— Продуктите пристигат днес. Трябва ни помощ да ги пренесем.
— Ще ни помогнеш ли? — пита Миако и ме измерва с поглед.
Миако има широки рамене и е много висока. Ако имаше достатъчно храна, щеше да прилича на амазонка. Цялата е само мускули и жили.
Поклащам глава.
— Не съм достатъчно силна.
Хънтър и Миако си разменят погледи.
— Нищо — казва Хънтър. — Другите ще помогнат.
Двамата се обръщат и изкачват стъпалата нагоре.
Връщат се в късния следобед с още десетина души, понесли тежки торби за боклук. После разбрах, че хората от другата страна са напълнили наполовина дървени щайги с тях и са ги пуснали по течението на река Кочеко към нас. Настъпва такова въодушевление, че дори и Рейвън не успява да въдвори ред. Всички бързат да разкъсат торбите, крещят и се смеят от радост, когато продуктите се разпиляват по пода. В тях има какво ли не: консерви с боб, риба тон, пилета, супа, пакети с ориз, брашно и леща, и още боб, сушено месо, пликове с фъстъци и зърнени храни; твърдо сварени яйца, увити в хавлиени кърпи; превързочни материали, вазелин, балсам за устни, лекарства, дори една торба с чисто ново бельо; денкове с дрехи, течен сапун и шампоан. Сара прегръща сушеното месо и го притиска до гърдите си, а Рейвън пъха нос в едно шише със сапун и вдишва дълбоко. Весело е като на рожден ден, не, още по-хубаво. Всичко това е наше, си казвам, и за пръв път усещам прилив на радост. За един кратък миг се чувствам една от тях.