Късметът ни определено работи днес. След няколко часа Так донася един елен и за пръв път, откакто съм в Пустошта, сядам на истинска вечеря. Оглеждам масите със задоволство. Пред всеки от нас има огромна чиния с кафяв ориз, задушено месо с домати и много подправки. Толкова е хубаво, че ми се доплаква, и Сара наистина се разплаква — седи превита на две и ридае над чинията. Миако слага ръка на рамото й и й прошепва нещо в ухото. Този жест ми напомня за мама; преди няколко дни попитах Рейвън дали не е чувала нещо за нея, но ударих на камък.
— Как изглежда? — попита ме тя.
Трябваше да й призная, че не знам. Когато бях малка, мама имаше дълга мека абаносовочерна коса и кръгло като луна лице. Но след повече от десет години в затвора на Портланд, Криптата, където се оказа, че е била през целия ми съзнателен живот, докато вкъщи ме уверяваха, че е мъртва — не съм сигурна, че прилича на жената от неясните ми детски спомени.
— Казва се Анабел — й казах, но Рейвън поклати глава.
— Яж, яж — шепне Миако и побутва чинията към Сара.
Всички се нахвърляме като зверове: загребваме ориза с ръце, вдигаме чиниите до лицата си и ги облизваме. Някой от другата страна на оградата се е сетил да ни изпрати дори бутилка уиски, увита внимателно в някакъв износен суитчър. Всички я надигаме с благодарност и подаваме нататък. Докато живеех в Портланд, се е случвало един-два пъти да опитам алкохол, ала така и не разбрах защо хората го харесват. Сега обаче отпивам по глътка всеки път, когато бутилката стигне до мен. Течността изгаря гърлото ми и ме задавя. Хънтър се киска и ме тупва по гърба. Так изтръгва бутилката от ръцете ми и казва рязко:
— Ако ще повръщаш, по-добре не го хаби.
Хънтър се навежда към мен и прошепва в ухото ми:
— Ще свикнеш.
Сара ми каза същото преди седмица.
Не знам дали говори за уискито или за поведението на Так, но не ме и интересува. Топлата вълна вече се разлива из вътрешностите ми. Когато бутилката стига отново до мен, глътвам малко повече, и още веднъж, топлината се надига нагоре и завърта главата ми. Малко след това започвам да виждам всичко накъсано и на части, като серия от снимки, подредени на случаен принцип и без връзка помежду си: виждам как Миако и Лу танцуват прегърнати в ъгъла, а останалите пляскат. Виждам Блу да спи сгушена на пейката, но не след дълго Скуиръл я вдига на ръце и я изнася от стаята. Рейвън се качва на пейката и произнася хвалебствено слово за свободата. Непрекъснато се смее, дългата й коса е разпусната и пада по раменете й като
копринен воал. Так й помага да слезе от пейката. Грубите му черни ръце обгръщат талията й и за миг ми се струва, че тя се предава на прегръдката му.
Мислите ми литват към птиците, понасят се високо, високо в небето. И спират при Алекс.
Един ден Рейвън ме поглежда накриво и казва неочаквано:
— Ако искаш да останеш при нас, трябва да работиш.
— Аз работя — наежвам се веднага.
— Ти чистиш — пресича ме тя — и топлиш водата. Останалите ходят за вода, търсят храна, предават и получават съобщения. Дори и Баба вади вода, носи тежките кофи цели два километра от реката дотук. А тя е на шейсет години.
— Аз...
Разбира се, че е права, знам го много добре. Чувството за вина ме преследва почти от първия ден. Веднъж чух Так да казва на Рейвън, че само заемам леглото. След това трябваше да се скрия в склада от срам и стоях свита в ъгъла с притиснати до раменете колене повече от половин час. Единственият в цялата база, който се държи мило с мен, е Хънтър, но той е любезен с всички.
— Не съм готова. Още не съм достатъчно силна.
Тя се вглежда мълчаливо в мен, оставя тишината да изпълни пространството между нас, за да мога да усетя абсурдността на думите си в това неловко мълчание. Знам какво иска да ми каже. Мина доста време. Ако още не съм укрепнала, вината си е само моя.