Въпреки че въздухът е студен, скоро се обливам в пот и сърцето ми започва да бие в гърдите. През последния месец и нещо надали съм изминала повече от десет метра наведнъж. Мускулите ми са отслабнали и след няколко минути раменете ме заболяват от тежестта на кофите, въпреки че са празни. Непрекъснато сменям ръцете си и стискам зъби от болка, но не искам да се оплаквам и да търся помощ от Рейвън, въпреки че вероятно забелязва, че едва успявам да я догонвам. Не ми се мисли колко труден и бавен ще бъде обратният път с пълните кофи.
Оставяме базата и старата главна улица зад себе си и навлизаме между високи дървета. Листата им хвърлят около нас оранжеви, червени, кафеникави и златисти сенки с различни форми, сякаш цялата гора пламти в прекрасни мързеливи огньове. Вдишвам дълбоко чистия въздух, непознаващ стени и прегради, и оглеждам гората в двете посоки, където невидими животни раздвижват сухите листа.
— Наближаваме — отбелязва Рейвън и ме поглежда косо. — Добре се справяш, Лена.
— Благодаря — отвръщам, останала без дъх. Потта се стича по челото, влиза в очите ми и аз забравям, че някога съм усещала студ. Забравям и за препречващите пътя ми клони, не си правя труд да се предпазвам от тях. Брам върви пред мен, отстранява ги с лакти и ръце, а те се връщат след него и ме шибат през раменете и ръцете, оставяйки тънки болезнени драскотини по тях. Но аз съм толкова уморена, че изобщо не ми е до тях. Имам усещането, че вървим от часове, макар да знам, че не е така. Веднъж Сара ми каза, че реката е на километър и половина от базата. А и слънцето още не се е показало в целия си блясък.
След няколко минути тихият ромон пробива през песента на птиците и шумоленето на вятъра в листата. Чува се слаб бълбукащ звук на движеща се вода. Изведнъж гората се разделя, килимът от листа под краката ни се сменя с камениста земя и ние излизаме на брега на широка и плитка река. Слънчевите лъчи си играят по повърхността й и създават впечатлението, че дъното й е покрито с дребни монети. На трийсетина метра от нас има нещо като малък водопад, там потокът се удря и пада по редица от малки черни, нашарени от лишеи камъни. Изведнъж очите ми се пълнят със сълзи и трябва да се боря със себе си, за да ги задържа там. Това място е вечно: бомбите са превърнали градовете в руини, стените на сградите сега са каменни купчини, но потокът тича по скалите, както е правил винаги, и водите му крият в себе си сподавен смях.
Колко малки и глупави същества сме ние, хората! През по-голямата част от живота си съм мислела за природата като за нещо тъпо: сляпа, деструктивна, животинска сила, за разлика от нас, хората, които сме чисти, умни, можем да контролираме чувствата си и затова сме успели да победим останалия свят, да го превърнем в желязо, стъкло и страници от книгата „Ш-ш-т“.
Рейвън и Брам нагазват в реката, потапят кофите и започват да ги пълнят.
— Хайде — подканва ме Рейвън. — Другите скоро ще се събудят.
Забелязвам, че и двамата са боси. Прикляквам и развързвам гуменките. Пръстите ми са подути от студа, независимо че вече не го усещам. Развързването ми отнема много време и когато най-после приближавам до водата, Брам и Рейвън вече са напълнили своите кофи и ги връщат на брега. На повърхността им плуват стръкчета трева и умрели мушици. По-късно ще почистим водата и ще я преварим, за да я обезпаразитим.
Първата крачка във водата е истински ужас. За малко не цамбурвам в нея. Въпреки че сме близо до брега, течението е много по-силно, отколкото изглежда на повърхността. Размахвам ръце, за да се задържа права, и изпускам едната кофа. Брам, който ме чака на брега, се засмива. Смехът му е силен и изненадващо сърдечен.
— Добре — сръчква го Рейвън. — Стига ти толкова шоу Хайде тръгвай, ще се видим в базата.
Той допира два пръста до слепоочието си и козирува по войнишки.
— Довиждане, Лена — маха към мен и аз осъзнавам с удивление, че за пръв път през последната седмица никой друг, освен Сара, Рейвън и Хънтър, не ме заговаря.
— Довиждане — отвръщам като насън.
Речното корито е покрито с малки хлъзгави камъчета и е трудно човек да се задържи върху тях. Хващам падналата кофа, навеждам се, както направиха Рейвън и Брам, и я оставям да се напълни. Истински трудната част е да я отнеса до брега. Ръцете ми още са слаби и металната дръжка се врязва болезнено в дланта ми.