— Остана още една — обажда се Рейвън. Скръстила ръце, тя стои на брега и не отмества поглед от мен.
Втората кофа е малко по-голяма от първата и едва успявам да я повдигна, когато се напълни. Хващам я с две ръце и тръгвам приведена над нея, а дъното й бие по глезените ми. Излизам от реката и сядам на брега с дълбока въздишка. Нямам представа как ще пренеса двете кофи до базата. Струва ми се невъзможно. Ще отнеме часове.
— Готова ли си? — пита Рейвън.
— Дай ми секунда — казвам й аз.
Усещам, че коленете ми започват да треперят, и ги притискам с ръце. Иска ми се да остана тук още малко, да видя как слънцето си пробива път между дърветата, докато потокът бъбри весело на своя древен език, а птиците се стрелкат напред-назад като черни сенки. „На Алекс щеше да му хареса“, си казвам неволно. Въпреки че полагам огромни усилия да не мисля за него, да забравя напълно, че някога го е имало, той неизменно изниква в главата ми, и то в най-неподходящите моменти.
На отсрещния бряг каца птица с индигово сини пера и пристъпва към водата. Желанието да сваля дрехите, да се хвърля във водата и да отмия от себе си пластовете пот, прах и кир, които така и не успявам да сваля в базата, идва внезапно, силно, както никога досега.
— Ще се обърнеш ли за малко? — обръщам се към Рейвън.
Тя извърта очи и ме поглежда въпросително, но после вдига рамене и се извърта с гръб.
Свалям панталоните и гащите, дърпам блузата нагоре, захвърлям я на тревата и се връщам с равни части удоволствие и болка от ледената вода и от усещането за чистота, които разтърсват цялото ми тяло. Тръгвам към средата на потока, където камъните са по-големи и плоски. Течението бие силно по краката ми. Реката не е много дълбока, но под водопада има място, където пръстите ми не достигат дъното. Тръгвам натам, разтреперана от кипящата около краката ми река, но в последната минута спирам. Водата там е ледена, черна като нощ и дълбока.
— Хей, момиче, няма да те чакам цяла вечност — вика Рейвън, все още с гръб към мен.
— Само пет минути — отвръщам, разтварям ръце и без да мисля повече, се гмурвам в дълбокия вир.
Като че ли разбивам с тялото си дебела стена от лед. Студената вода обтяга всеки мой нерв. Ушите ми започват да бучат, реката около мен закипява, въздухът ми свършва. Показвам глава на повърхността, отварям уста и дишам, дишам. Слънцето се е вдигнало високо над мен и небето сякаш се е втвърдило, за да го задържи на раменете си.
Усещането за студ внезапно отминава. Потапям отново глава и се оставям на течението. Вслушвам се в бълбукащия му брътвеж и ми се струва, че започвам да разбирам странния език. То започва да повтаря името, което искам толкова много да забравя — Алекс, Алекс, Алекс. Затварям очи и оставям водата да го отнесе надалеч. Излизам от реката, трепереща и усмихнала, с посинели от студ ръце. Зъбите ми тракат, докато се опитвам да се облека.
— Не съм те чувала да се смееш досега — казва Рейвън, когато отивам при нея напълно облечена. Това е вярно. Откакто съм в Пустошта, не съм се смяла. Но сега се чувствам отлично. — Готова ли си?
— Да — отвръщам доволно.
През онзи пръв ден на новата ми служба, се налага да пренасям кофите една по една. Стискам дръжката с две ръце и докато се потя и ругая наум, водата се плиска по краката ми. После сменям: оставям кофата, връщам се за другата и я пренасям две крачки по-далеч от първата. Почивам, дишам с отворена уста и тръгвам за първата кофа.
Рейвън е пред мен. Виждам я често да спира. Оставя кофите, протяга ръце, обелва малко върбова кора и я хвърля по пътя, за да мога да намеря посоката. В един момент я изгубвам от поглед. След около половин час я виждам да се връща с чаша преварена вода и малка кърпа, в която са завързани бадеми и сушени стафиди. Слънцето се е вдигнало високо, ярките му лъчи пробиват като копия тъмното пространството между дърветата.
Рейвън остава до мен, но не ми предлага помощта си, а и аз не моля за това. Наблюдава ме равнодушно със скръстени на гърдите ръце, докато се придвижвам мъчително бавно през гората.
Крайният резултат е: два часа път, три мехура по дланите с големината на череши и треперещи толкова силно ръце, че едва успявам да уцеля лицето си, когато се опитвам да избърша потеклата по него пот, плюс една голяма червена рана на лявата ръка, където дръжката на кофата ми е претрила кожата.
На вечеря Так ми сипва най-голямата порция боб с ориз и въпреки че заради мехурите едва успявам да държа лъжицата, въпреки че Скуиръл е прегорил ориза и той хруска в устата ми, това се оказва най-вкусната вечеря, откакто съм дошла в Пустошта.