Разбира се, той мечтаеше за възстановяването на Римската република, както всички нас. Но Август внесе единство и мир в империята.
На младини много често срещах Август, и все но някакви многолюдни обществени събития, без това да доведе до нещо повече. Приличаше на изображенията от портретите си — слаб мъж с дълъг тънък нос и обикновено лице. По природа бе доста разумен и прагматичен и не притежаваше някаква прекомерна жестокост. Не беше суетен по отношение на личността си.
Клетият човек бе наистина благословен заради това, че не може да вижда в бъдещето — че нямаше ни най-малка представа за всички ужаси и безумия, които щяха да настъпят при Тиберий, неговият наследник, и щяха да продължат толкова дълго при други членове на семейството му.
Едва в по — късни времена осъзнах цялата изключителност на постиженията от продължителното управление на Август. Четиридесет и четири години на мир, възцарил се из градовете на Империята.
Уви, да се родиш по това време означаваше да си роден в епоха на съзидание и подем, когато Рим бе caput mund или столица на света. И когато обръщам поглед назад, осъзнавам каква могъща комбинация бе да притежаваш и традиции, и огромни суми пари; да имаш стари ценности и нова власт.
Животът в семейството ни бе консервативен и строг, дори малко скучен, И въпреки това имахме всякакви луксозни предмети. С годините баща ми ставаше все по — тих и консервативен. Радваше се на внуците си, които бяха родени; докато бе все още деен и енергичен.
Макар, че се бе сражавал основно в северните кампании по река Рейн, за известно време бе разпределен в Сирия. Беше учил в Атина. Беше служил толкова дълго и толкова добре, че му позволиха да се пенсионира рано в годините, докато аз растях — така той се оттегли от обществения живот, който кипеше и императорския дворец, макар по онова време да не го съзнавах.
Петимата ми братя се бяха родили преди мен. Така че когато се родих, нямаше „ритуално римско скърбене“. Сигурно си чувал да се говори за него в римските семейства при появата на момиче на бял свят. Нищо подобно.
Баща ми бе заставал пет пъти в атриума на нашата къща — главния заграден вътрешен двор, наричан още колонада, с неговите колони и стълби и мраморни статуи — пет пъти бе застанал там пред събралото се семейство с новороден син в ръце, беше го огледал, а после го беше обявявал за съвършен и достоен да бъде отгледан като негов син, което би било негова изключителна привилегия. Сега знаеш, че от този момент нататък той е разполагал с живота и смъртта на синовете си.
Ако баща ми по някаква причина не е искал тези момчета, би могъл да ги „изложи“ на гладна смърт. Било незаконно да се краде такова дете и да се превръща в роб.
След като вече имал пет момчета, някои хора очаквали той да се отърве от мен незабавно. На кого му я притрябвало момиче? Но баща ми така и не изоставил или отхвърлил никое от децата на майка ми.
И когато съм се появила, както ми разказаха, плакал от радост.
— Слава на боговете! Малко момиченце! — Слушала съм тази история до втръсване от братята си, които всеки път, когато бях непослушна — и направех някоя неприлична лудория, или се лигавех, казваха подигравателно: „Слава на боговете, малко момиченце!“ — Това се бе превърнало в любимата им закачка!
Майка ми почина, когато бях на две години и спомените ми за нея са свързани единствено с нежност и благост. Бе изгубила толкова деца, колкото бе родила и ранната й смърт не беше нещо неочаквано. Епитафията й бе красиво написана от баща ми, а паметта й тачена през целия ми живот. Баща ми никога не доведе друга жена в къщата. Той спеше с някои от робините, но това не беше нещо необичайно. И братята ми го правеха. Това бе общоприето в римското домакинство. Баща ми не доведе нова жена от друго семейство, която да ме контролира.
Аз не тъгувах по майка си, просто защото съм била твърде малка за това и дори и да съм плакала, когато тя не се е върнала, не го помня.
Това, което помпя, е как тичам из голяма стара правоъгълна римска къща, подобна на дворец, с много правоъгълни стаи, построени върху основния правоъгълник, една над друга, и всички сгушени в огромна градина високо на Палатинския хълм. Къщата бе с мраморни врати и ярко боядисани стени, а градината лъкатушеше около всички стаи.
Аз бях същинско съкровище в очите на баща си и си спомням, че си прекарвах страхотно като гледах братята си да се упражняват навън с късите си мечове, или като слушах как учителите им ги напътстват, а после имах свои прекрасни учители, които ме научиха да прочета цялата „Енеида“ на Вергилий преди да съм навършила пет години.