Обичах думите. Обичам да ги произнасям напевно и дори сега, трябва да призная, се поддадох на удоволствието да ти пиша. Не бих могла да ти го кажа преди няколко нощи, Дейвид. Ти ми припомни нещо и трябва да направя това признание. И не бива да пиша твърде бързо в това смъртно кафене, да не би човешките същества да забележат!
Ах, ето че продължаваме.
Баща ми смяташе, че е истерично да мога да рецитирам стихове от Вергилий в толкова ранна възраст и нищо не му доставяше по — голямо удоволствие от това да ме показва на банкети, на които забавляваше своите консервативни и малко старомодни приятели от Сената, а понякога и самия Цезар Август. Цезар Август бе приятен човек. И все пак не мисля, че баща ми наистина някога е искал той да бъде сред гостите му у дома, но предполагам, че от време на време се е налагало императорът да бъде гощаван с вино и храна.
Аз нахълтвах с бавачката си, изнасях вълнуващ рецитал, а после ме отпращаха някъде, където да мога да виждам гордите римски сенатори, които се тъпчеха с мозък от пауни и гарум — сигурно знаеш какво е гарум. Това е онзи ужасен сос, който римляните слагат на всичко, нещо като днешния кетчуп. Той определено обезсмисля наличието на змиорки и сепии в чинията ти, или мозък от шраус или агнешки зародиш, или каквито и да било други абсурдни деликатеси, които бяха поднасяни върху отрупани плата.
Работата е там, че, както знаеш, римляните сякаш отделяха специално място в сърцата си на истинската лакомия и банкетите неизбежно се превръщаха в позорна гледка. Гостите се отбиваха до вомитория в къщата, където избълваха първите пет ястия, за да могат после да погълнал останалите. А аз си лежах на горния етаж и се кикотех в леглото си, слушайки целия този смях и повръщане.
После следваше изнасилване на целия обслужващ персонал от роби, без значение дали биха момчета, момичета, или и двете.
Храненето в семейството беше нещо съвсем различно. Тогава се държахме като древни римляни. Всички сядаха на масата. Баща ми беше неоспоримият господар на къщата си и не понасяше критика срещу Цезар Август, който, както знаеш, беше братовчед на Юлий Цезар и всъщност не управляваше като император по закон.
— Когато настъпи подходящият момент, той ще се оттегли — казваше баща ми. — Знае, че не може да го направи сега. Той е по — уморен и мъдър от времето, когато го водеше амбицията. На кого му е нужна още една Гражданска война?
Всъщност времената бяха твърде доходоносни за хората с власт, та да се вдигат на бунт.
Август поддържаше мира. Той изпитваше дълбоко уважение към Римския сенат. Възстанови старите храмове, защото смяташе, че на хората им е нужна набожността, която бяха познали по време на Републиката.
Даде безплатна царевица от Египет на бедните. Никой не гладуваше в Рим. Той поддържаше главозамайващо много от старите фестивали, игри и спектакли — достатъчно, за да му прилошее на човек. Но често, като патриотични римляни, ни се налагаше да присъстваме на тях.
Естествено, на арената властваше изключителна жестокост. Извършваха се жестоки екзекуции. Присъстваше и неизменна жестокост към робите.
Но онова, което днешните хора не разбират е, че успоредно с това съществуваше и чувство за свобода на индивида, дори и у най — бедния човек.
Съдилищата бавно обмисляха решенията си. Консултираха се със законите на миналото. Следваха логиката и кодекса. Хората можеха съвсем открито да изразяват мнението си.
Отбелязвам това, защото е ключът към настоящата история: и двамата с Мариус се родихме в епоха, когато римското право бе, както би казал той, основано на разума, а не на божието откровение.
Ние сме коренно различни от онези кръвопийци, обитаващи мрака по земите на Магията и Мистерията!
Не само че приживе вярвахме в Август, но се уповавахме и на осезаемата власт на Римския сенат. Вярвахме в обществените благодетели и нрави, придържахме се към начин на живот, изключваш практикуването на ритуали, молитви или магии, освен само на повърхностно ниво. Добродетелта се въплъщаваше в характера. Това бе наследство от Римската империя, което и двамата с Мариус споделихме.
Разбира се, къщата ни бе пълна с роби. Имаше прекрасни гърци и сумтящи работници, както и цяла орда жени, тичащи насам — натам, лъскайки бюстове и вази, а самият град се задъхваше от освободени роби, някои от които много богати.
Всички те бяха наши хора, нашите роби.
С баща ми не мигнахме цяла нощ, когато старият ми учител по гръцки умираше. Държахме ръцете му, докато тялото му не изстина. Никой в римското ни имение не беше бит, освен по изричната заповед на баща ми. Робите ни в провинцията се излежаваха под овощните дръвчета. Нашите икономи бяха богати и демонстрираха това с облеклото си.