Когато господата си тръгваха, видях Мариус в атриума, огледах го в цял ръст (а той бе доста необичаен за римлянин), и ахнах по момичешки, а после се разсмях. Той пак ми намигна.
По онова време Мариус беше с къса коса, подстриган като римски войн, с няколко скромни къдрици по челото. Косата му бе дълга, когато по — късно го превърнаха във вампир, а и сега я носи дълга, но тогава това бе характерната еднотипна подстрижка на римската армия. Но тя беше руса и огряна от слънцето в атриума и той ми се стори най-ослепителният и прекрасен мъж, когото съм виждала. Беше изпълнен с нежност, когато ме погледна.
— Защо си толкова висок? — попитах го аз. Баща ми реши, че това е забавно и не се интересуваше от мнението на околиите за изпоцапаната му дъщеричка, увиснала на ръцете му и говореща с височайшата му компания.
— Сладка моя — отвърна Мариус, — висок съм, защото съм варварин! — Той се засмя и в смеха му имаше флирт, примесен с уважение към мен като към малка дама — нещо твърде необичайно.
Внезапно се престори на мечка, вдигнал ръце като лапи, за да ме сграбчи. Обикнах го на мига!
— Не, наистина! — настоях аз. — Не е възможно да си варварин. Познавам баща ти и всичките ти сестри — живеят долу на хълма. Семейството ти все говори за теб на масата и само хубави неща, разбира се.
— Не се съмнявам в това — отвърна той, избухвайки а смях.
Разбрах, че баща ми започва да се тревожи.
Но онова, което не знаех бе, че едно десетгодишно момиченце може да се врече във вярност на мъж.
Мариус се изправи и каза с нежния си, изящен глас, шлифован в произнасянето на публични речи, но и на любовни слова:
— По майчина линия произхождам от келтите, малка красавице, музо моя. Произлизам от високите русокоси люде от Севера, народа на Галия. Майка ми е била принцеса там, поне така казват. Знаеш ли кои са те?
Отвърнах, че със сигурност знам и започнах да цитирам дословно очерка на Юлий Цезар за покоряването на Галия, или земята на келтите: „Галия е съставена от три части…“
Мариус бе искрено впечатлен. Както и всички останали. А аз продължавах безспир: „Келтите са разделени от аквитанците посредством река Гарона, а племето на белгите разделят реките Марна и Сена…“
Баща ми, който вече леко бе притеснен от вниманието, на което се радваше дъщеря му заговори, за да увери деликатно всички, че аз съм драгоценната му радост, след което ме пусна да си играя и ги помоли да не ми обръщат внимание.
А аз, тъй като бях смела и родена да създавам неприятности, казах:
— Поздравете от мен великия Овидий! Защото и аз искам да се прибере в Рим.
И после изстрелях няколко еротични строфи от „Любовни елегии“:
Всички се засмяха, освен баща ми, а Мариус изпадна в дива радост и започна да ръкопляска. Не ми бе нужно повече насърчение, за да се спусна към него като мечка, както бе направил той, и да продължа и припявам еротичните слова на Овидий:
Баща ми ме сграбчи за ръката и каза:
— Достатъчно, Лидия, престани! — А мъжете се смееха все по-силно, потупваха го съчувствено по рамото и продължаваха да се смеят.
Но аз трябвате да нанеса последния си победоносен удар над тази група възрастни.
— Моля те, татко — казах, — нека завърша с няколко мъдри и патриотични слова, изречени от Овидий: „Честит съм, че не съм се появил на този свят в по — ранни времена. Нашата епоха отговаря на вкуса ми.“
Това като че по — скоро изненада Мариус, отколкото да го развесели. Но баща ми ме придърпа към себе си и каза съвсем отчетливо:
— Лидия, Овидий не би изрекъл тези думи сега, а ти, задето си такъв… учен и философ едновременно, ще убедиш най — близките приятели на баща си, че добре знаеш, че Август с основание прогони Овидий от Рим и той никога не може да се върне вкъщи.
С други думи, той ми караше: „Престани да говориш за Овидий.“
Но Мариус непоколебимо падна пред мен на колене с хипнотичните си сини очи, хвана ръката ми, целуна я и каза:
— Ще предам поздравите ти, малка Лидия. Но баща ти е прав. Ние всички трябва да приемем цензурата, наложена от императора. Все пак сме римляни. — А после стори нещо много странно и ми заговори така открито, сякаш бях възрастен човек: — Смятам, Август Цезар е дал далеч повече на Рим, отколко сме се надявали, А и той също е поет. Написал с поема, наречена „Аякс“ и сам я е изгорил, понеже решил, че не е хубава.