Това бе най — значимият момент в живота ми. Бях готова да избягам с Мариус още тогава!
Можех обаче само да се въртя около него, докато излизаше от вестибюла и през портата.
Помахах му.
Той се спря.
— Довиждане, малка Лидия — каза ми. После тихо размени няколко думи с баща ми, когото чух да казва!
— Ти си луд!
Баща ми обърна гръб на Мариус, който тъжно ми се усмихна и изчезна.
— Какво ти каза? Какво се случи? — попитах баща си. — Какво има?
— Чуй ме, Лидия — отвърна той. — Срещала ли ся думата „сгоден“, докато си чела?
— Да, разбира се, татко.
— Ами, този скитник и мечтател има желание да се сгоди за невръстно момиче на десет години, защото на тази възраст момичето не може да се омъжи, а на него му остават години свобода, без да бъде наказан от императора. Такива неща се случват често.
— Не, не, татко — казах аз. — Аз никога няма да го забравя.
Мисля, чо го забравих на следващия ден.
През последвалите пет години не видях Мариус нито веднъж.
Помня това, защото бях на петнайсет и вече трябвате да се омъжа, а никак не ми се щеше. Успявах да се измъкна от брака година след година, преструвайки се на болна или луда, като изпадах в напълно неконтролируеми пристъпи. Но времето ми изтичаше. На практика бях годна за брак от дванайсетгодишната си възраст.
По това време всички се бяхме събрали в подножието на Палатинския хълм, за да наблюдаваме една свещена церемония — луперкалиите (Древноримски празник в чест на бог Пан, 15 февруари) — поредният от многобройните празници, неразривна част от живота на Рим.
Тогава луперкалиите, бяха много важни за нас, макар че няма как да свържем значимостта им с християнските представи за религия. Бе израз на набожност да се радваш на такъв празник, да участваш като гражданин и благочестив римлянин.
А освен това носеше и голямо удоволствие.
Така че аз стоях там, не много далеч от пещерата на Луперкал, и гледах с други млади жени как двама от избраните тази година мъже, опръскани с кръвта от принесени в жертва кози, обличаха окървавените кожи на животите. Не можех да виждам всичко много добре, но го бях гледала много пъти и когато преди години двама от братята ми участваха в празника, си бях проправила път най — отпред, за да мога да ги виждам.
Но сега виждах сравнително добре, когато всеки от двамата младежи избра своя компания и започна да тича около основата на Палатинския хълм. Придвижих се напред, защото така трябваше. Младежите удряха леко ръката на всяка млада жена с ивици козя кожа, която трябвате да ни пречисти и да ни направи плодовити.
Пристъпих напред и получих обредния удар, после отново отстъпих, като ми се щеше да съм мъж, за да мога да тичам около хълма с другите — мисъл, която често ме спохождаше пред живота ми на смъртна.
У мен се прокрадваха известни саркастични помисли относно „пречистването“, но на тази възраст вече се държах прилично на обществени места и в никакъв случай не бих унизила баща си или братята си.
Както знаеш, Дейвид, ивиците козя кожа се наричат „фебруа“, и оттам произлиза името на февруари. Но толкова за езика и неосъзнатата магия, която той носи в себе си. Луперкалиите вероятно са свързани с Ромул и Рем, а може би са отзвук от някое древно човешко жертвоприношение. В крайна сметка главите на младежите бяха опръскани с козя кръв. Настръхвам от това, защото по времето на етруските — дълго преди да се родя — ритуалът би бил далеч по — жесток.
Може би това е бил поводът Мариус да види ръцете ми. Защото ги бях разголила заради обредния удар, а и както вече разбра, като цяло бях доста шумна, смеех се с останалите, докато групата мъже продължаваха да тичат.
Видях Мариус в тълпата. Погледна към мен, а после пак в книгата си. Много странно. Видях, че се е облегнал на един дънер и пише. Никой не правеше така — да стои облегнат на дърво, държейки книга в ръката си, докато с другата пише. Робът му стоеше до него с шише мастило.
Косата на Мариус бе дълга и много красива. И много буйна.
Казах, на баща си:
— Виж, ето го нашият приятел, варваринът Мариус, онзи високият, който пише.
Баща ми се усмихна и отвърна:
— Мариус непрекъснато пише. За това го бива, ако не за друго. Не го гледай, Лидия. Стой мирно.
— Но той ме погледна, татко. Искам да говоря с него.
— Не го прави, Лидия! Не го удостоявай дори с усмивка!
На път за вкъщи попитах баща си:
— Ако смяташ да ме омъжиш за някого — и няма друг начин да избегна това непосилно бреме, освен да се самоубия, — защо не ме омъжиш за Мариус? Не разбирам. Богата съм, той също е богат. Знам, че майка му била варварска келтска принцеса, но баща му го е осиновил.