Баща ми попита смразяващо:
— Откъде знаеш всичко това?
Спря да върви, което винаги бе лош знак. Тълпата се разпръсна и хората ни заобикаляха.
— Не знам, то е всеобщо достояние. — Обърнах се. Мариус все така блуждаеше, взирайки се в мен. — Татко — казах, — моля те, нека поговоря с него!
Баща ми приклекна. Повечето хора ни бяха задминали.
— Лилия, знам, че това е ужасно за теб. Отстъпих на всичките ти възражения по отношение на ухажорите ти. Но повярвай ми, самият император не би одобрил брака ти с такъв смахнат странстващ историк като Мариус! Никога не е служил във войската, не може да постъпи в Сената, абсолютно невъзможно е. Когато се омъжиш, ще бъде за подходящ човек.
Докато се отдалечавахме, отново се обърнах с единствената мисъл да открия Мариус сред останалите, но за мое учудване той стоеше като вцепенен и ме гледаше. С тази разпиляна коса много приличаше на вампира Лестат. По — висок е от Лестат, но има същата гъвкава снага, същите наситеносини очи и пращяща сила, а квадратното му лице е почти красиво.
Отскубнах се от баща ми и се затичах към него.
— Е, аз поисках да се омъжа за теб — казах му, — но баща ми не разреши.
Никога няма да забравя израза на лицето му. Но преди да проговори, баща ми ме бе настигнал и поде с него благоприличен разговор:
— Е, Мариус, как вървят нещата с брат ти, който служи й армията? А какво става с твоята история? Чуя, че си написал тринайсет тома.
Баща ми отстъпи назад, като буквално ме теглеше след себе си.
Мариус не помръдна и не проговори. Не след дълго ние забързахме по хълма заедно с останалите.
В този миг се бе променил целият ход на живота ни. Но не бе възможно някой от нас двамата да го знае.
Щяха да изминат двадесет години, преди да се срещнем отново.
Тогава бях на трийсет и пет. Мога да кажа, че в много отношения се срещнахме в царството на мрака.
Но на първо време нека разкажа онова, което пропуснах.
Бях се омъжвала два пъти под натиска на императорския дворец. Август настояваше всички ние да имаме деца. Аз нямах такива. Но съпрузите ми щедро сееха семето си сред нашите робини. Така че аз бях законно разведена и след като два пъти го бях правила, реших да се оттегля от обществения живот. Направих го, за да нямам проблеми с император Тиберий, който се бе възкачил на престола на петдесетгодишна възраст и за разлика от Август, бе по — голям обществен пуритан и семеен диктатор. Ако си останех вкъщи и не посещавах банкети и тържества в компанията на императрица Ливия, съпруга на Август и майка на Тиберий, може би нямаше да ме принудят да бъда нечия мащеха! Щях да си стоя у дома. Трябваше да се грижа за баща си. Той го заслужаваше. Макар да бе в отлично здраве, вече беше стар!
При цялото уважение, с което споменавам съпрузите си, оставили някаква следа в цялостната история, аз бях лоша съпруга.
Разполагах с предостатъчно лични средства от баща си и не се вслушвах в нищо. Отдавах се на любовния акт само при условия, диктувани от мен, винаги го постигах, тъй като бях надарена с достатъчно красота, за да карам мъжете истински да страдат.
Станах член на култа към Изида, само за да ядосам съпрузите си и да избягам от тях, така че често се отбивах в Храма на богинята, където прекарвах дълги часове с други интересни жени някои, от които далеч по — авантюристични и оригинални, отколкото самата се осмелявах да бъда. Блудниците ме привличаха. Гледах на тези прекрасни разкрепостени жени като на хора, прекрачили граница, която аз, любящата дъщеря на баща си, никога нямате да прекрача.
Станах редовен посетител в Храма. Накрая бях посветена в тайна церемония и участвах във всяка процесия на Изида в Рим.
Съпрузите ми гледаха с лошо око на това. Може би поради това, когато се прибрах у дома при баща си, се отказах от култа. Във всеки случай, може би направих добре, че го сторих. Нито едно мое решеше не би могло толкова лесно да предначертае съдбата ми.
Тогава Изида, естествено бе богиня, възприета от Египет, а древни те римляни бяха така подозрителни към нея, както и към ужасната Кибела, Всемогъщата майка от Далечния Изток, която призоваваше своите изследователи мъже да се кастрират. Тези „източни култове“ се ширеха из целия град, а консервативните жители ги смятаха за ужасни.
Подобни култове не бяха рационални, основаваха се на екстаз и еуфория. Те даваха възможност за цялостно обновление посредством разбиране.
Типичният консервативен римлянин бе твърде практичен за това. Ако до петгодишната си възраст човек не бе разбрал, че боговете са измислени същества, а митовете — съчинени истории, значи бе глупак.