— Което е още една причина да си мълчим. — Той се облегна назад уморено. — Лидия, попей ми. Донеси лирата си и съчини една от твоите смешни епични поеми. Не си го правила от доста време.
— Прекалено съм стара за това — казах, като си мислех за глупавите непристойни сатири на Омир, които някога съчинявах толкова бързо и с такава лекота, че всички се учудваха. Но с готовност приех идеята. Толкова осезаемо си спомням онази нощ, че сега не мога да си наложа да не я опиша, макар да знам колко болка ще трябва да споделя и преоткрия.
Какво значи да пишеш? Дейвид, често ще виждаш този въпрос, защото с всяка страница разбирам все повече — проумявам неща, които преди са ми убягвали и са ме карали да мечтая, вместо да живея.
Онази нощ наистина съчиних много забавна епична поема. Баща ми се смя. Заспа на леглото си. А после, сякаш изпаднал в транс, проговори:
— Лидия, недей да прекарваш живота си в самота заради мен. Омъжи се по любов! Не бива да се отказваш.
Докато се обърна, той отново дишаше дълбоко.
Две седмици, или може би месец по — късно, нашият живот неочаквано завърши.
Един ден се прибрах и заварих къщата съвсем празна, ако не броим двама ужасени стари роби — който всъщност принадлежаха към домакинството на брат ми Антоний — които ме пуснаха да вляза и здраво залостиха вратата.
Прекосих огромния вестибюл, минах през колонадата и оттам влязох в трапезарията. Съзрях удивителна гледка.
Баща ми бе в пълно бойно снаряжение, с меч и кинжал, липсваше само щитът му. Дори облякъл червеното си наметало. Предницата на броня му бе лъсната и блестеше.
Той гледаше в пода и с основание, защото подът бе разкопан. Старото бащино огнище от преди генерации бе разкопано. Това бе първата стая в къщата, построена още в зората на древен Рим и около това огнище семейството се събираше, хранеше, отправяше молитвите си.
Аз дори не го бях виждала. В къщата имахме свои олтари, и все пак — този огромен кръг обгорели камъни! Всъщност там имаше само разпиляна пепел — видът й бе така зловещ и свещен.
— Какво става, за Бога? — попитах. — Къде са всички?
— Отидоха си — каза баща ми. — Освободих робите, казах им да си съберат багажа. Чаках те. Трябва незабавно да напуснеш това място!
— Не и без теб!
— Недей да ми противоречиш, Лидия! — В изражението на лицето му долових молба, но и достойнство каквито не бях виждала никога преди. — В задния двор има каруца, готова да те закара до брега и един еврейски търговец — най — верният ми приятел — ще те изведе от Италия с кораб! Искам да заминеш! Парите ти са натоварени на кораба, заедно с дрехите и в останало. Търговецът и синът му са хора, на който имам доверие. Все пак вземи този кинжал.
Той взе един кинжал от близката маса и ми го подаде.
— Достатъчно си гледала братята си, за да знаеш да го използваш. Вземи и това — той се протегна да вземе една кесия. — Това е злато: валутата, която приемат по цял свят. Вземи го и тръгвай.
Винаги носех кинжал, прикрепен под лакътя ми, но сега не бе моментът да го тревожа, така че затъкнах оръжието в пояса си и взех кесията.
— Татко, не се боя да остана с теб! Кой ни заплашва татко, та ти си римски сенатор. Ако си обвинен в някакво престъпление, имаш право на съдебен процес пред Сената.
— О, моята прескъпа умна дъщеря! Да не мислиш, злият Сеянус и неговите делатори повдигат открити обвинения? Спекулаторите му вече са изненадали братята ти, жените и децата им. Това са роби на Антоний. Изпратил ги е да ме предупредят, докато се е биел, умирайки. Видял е как размазват сина му в стената. Тръгвай, Лидия.
Разбира се, аз знаех, че това е римският обичай — да бъде избито цялото семейство, заедно със съпругата и децата на осъдения. Дори такъв бе законът. А в случай като този, щом се разчуеше, че императорът е обърнал гръб някому, всеки от враговете му можеше да го убие.
— Идваш с мен — казах. — Защо да оставаш тук?
— Ще умра като римлянин в дома си — отвърна той. — Сега тръгвай, ако ме обичаш — ти, моята поетеса, певица и умница. Моята Лидия. Тръгвай! Недей да ми противоречиш. Прекарах последния час от живота си в подготовка на твоето избавление! Целуни ме и прави, каквото ти казвам.
Затичах се към него целунах го по устата и робите веднага ме поведоха през градината.
Познавах баща си. Не можех да се опълча срещу последното му желание. Знаех, че по стара римска традиция сигурно ще се самоубие преди спекулаторите да са разбили входната врата.
Когато стигнах до портата и видях еврейските търговци с тяхната каруца, не можах, да тръгна. Ето какво видях.
Баща ми бе прерязал китките си и обикаляше в кръг около семейното огнище, а кръвта се стичаш по пода. Наистина бе прерязал китките си. Бе започнал да пребледнява, докато се движеше. Изражението, което се четеше в очите му щях да разбера едва по-късно.